Герои на преподаватели

Име: Мамеха Шанг

Възраст: 35

Кръв: Чиста

Длъжност: Билкология (после мисля да кандидатствам за ръководител на Рейвънклоу)

Външен вид: При Мамеха расовите признаци са много силно изразени: нисичка е, лицето й е сплеснато, а очите й са издължени. Има черна гъста коса, която е толкова бенадеждно права, че къдренето държи около два часа. Кожата й е бледа, дори прекалено. Има кафяви очи, почти черни. цветът им трудно се различава заради малката очна цепка. Смята се за много красива, защото винаги е успявала да привлича вниманието на мъжете дори без да го цели. Облича се в ярки цветове, а шаловете са любимият й аксесоар. Лицето й в по-голямата част от времето не издава емоциите й, въпреки че е невероятна актриса и може да бъде безкрайно изразителна.

Характер: Мамеха е много емоционален човек с твърде добри актьорски способности. Може да се смее, докато е тъжна, да се прави на ядосана, въпреки че е безумно влюбена в някого. Като цяло обича да си играе с емоциите си и изследва реакциите на околните. Има афинитет към това да колекционира характери и да ги трупа като опит във връзка с работата си. Не се ядосва лесно, но когато й кипне, положението става почти неспасяемо. Влюбването не е от присъщите действия за нея. Привързва се бързо и силно към хората, но най-често това е приятелство - искрено и дълбоко. Понякога така залуждава мъжете, че те се влюбват още повече в нея, въпреки че тя не изпитва подобни чувства към тях. Като цяло Мамеха може да бъде много объркваща, макар че самата тя съвсем не е объркана.

История: Родена е в Осака, Япония. Семйството й е не много голямо - има по-голям брат и няколко братовчедки. Всички са магьосници, чистокръвни. Живеят в предградията, за да не създават подозрения сред мъгълите, защото майката на Мамеха държи да използва магия дори в ежедневието си. Тя е горда и властна жена, не обича да се отнасят с нея като с обикновена гражданка, защото в света на магьосниците не е такава. Баща й пътува много, защото е изследовател и усилено пише разработка на тема "Драконите и хората - интелигентността срещу нахалството". Още от малка Мамеха знае, че ще отиде в училище за магьосници. Затова не се занимава много сериозно с мъгълските уроци. Внимава само при четенето и писането, за да има елементарна култура. Учителите й харесват съчиненията й и я насърчават да продължава да се занимава активно с литература, но след като става пети клас писмо от най-близкото училище за магьосници - Друмщранг - пристига писмо за нея. Заминава без колебания. Брат й вече е второкурсник там и я чака с нетърпение.
Еуфорията от новото училище обаче не трае дълго. Мамеха разбира, че магьосническият свят е много по-различен от мъгълския и трудно се пригодява към него, макар че майка й я е подготвяла години наред за този момент. Брат й много й помага. Истинското й включване в училищния живот става след като в нея се влюбва един от префектите - Ашибари Шанг. Двамата остават заедно чак до завършването на Мамеха и след това се женят. Тя изоставя страстта си към литературата, за да се обърне в друга посока - ботаниката. След завършването си тя пътува малко с баща си, за да започне сама научно изследване, но се връща, защото предпочита да бъде съпруга и майка, вместо учен. С Ашибари живеят щастиво, но не могат да имат деца. Магьосническите лекари не могат да им помогнат и затова младите се обръщат към мъгълските специалисти по ин витро. Мамеха забременява, но прави спонтанен аборт. Не продължават с процедурите. Травмата от загубеното дете е толкова голяма, че Мамеха се развежда с Ашибари и за втори път тръгва по стъпките на баща си. Изследванията й я водят в Лондон, където си подава документите за учителско масто в Хогуортс.

Допълнително: Мамеха е голям любител на всичко, свързано с природата. Има котка, която носи навсякъде със себе си - дебела, пухкава и персийска. Говори японски, руски (заради престоя си в Друмщранг) и английски.

Снимка:

Име: Анастасия Мелроуз

Възраст: 26

Кръв:смесена

Длъжност: Древни руни

Външен вид:Анастасия е с дълга руса коса,светло кини очи.Тя е много слаба и прилича повече на модел от колкото на учител.Няма белези по тялото си.Анастасия е много висока и винаги се облича по последна мода.Повечето хора и завиждат за стила и тялото което има.Има строини прави крака и изящни черти.Никога не излиза с едни и същи дрехи за 2 различни събитя в един ден.Като малка е имала белег на врата,но след като е открила магията в себе си го е премахнала.

Характер:Анастасия е винаги в настроение.Голяма купонджиика е и винаги е в центъра на всеки купон.
Тя е страхотен човек..Адски забавна е и не обича лошото настроение.Ако е в гадно настроение,значи наистина има защо.Много бързо се привързва към някой и това и играе лоша шега понякога.В работата си е голяма купонджийка също и се забавлява адски много във всеки един от масовете,които провежда.Обича да прекарва времето си в забавления с учениците й.Тя е една ог най - харесваните учители в Хогуортс.

История: Анастасия,като малка е популярното момиче в училище,всички я харесват поради хубостта и.На 12 години,отива на екскурзия със съучениците и.Там става инцидент,като един от съучениците и за малко да падне от моста на една река.Тогава Анастасия се втурва и без дори да осъзнава,го вдига във въздуха и го спасява.Тогава се замисля,как наистина го е направила това.С времето прави проучвания за това,до като не получава писмо от училището Хогуортс,че е приета да учи там без дори да се е записвала.Директорът на училището идва да я вземе.Тя разказва на родителите си и те да щастливи за нея и я пускат.Там тя изучава древни руни.Като учинечка отново е стриктна към уроците си.Умее да разделя удоволствието от ученето.Тя е една от най - добрите ученици в Хогуортс. След като завършва,решава да добие повече опит и знание за науката,която е изучавала.Обикаля света като трупа доста ползно знание и се среща с най - различни магьосници.Накрая решава,че иска да стане учител и,че това я влече.Завръща се в Хогуортс и става учител по древни руни.

Снимка:

Име:Елена Блек
Възраст:25
Кръв:Чиста
Длъжност:Пророкуване.

Външен вид:Елена е лесно разпознаваема заради черната си коса. Фигурата й е изваяна, а с височината си тя наподобява на богиня. Нейните слаби и дълги крака често събират погледите. Очите й, които са с цвят на кафе, са защитени от дълги, плътни мигли. Тя е с плътни, омайни устни, шепнещи нежни думи за заблуда. Често носи ефирно дълги рокли или съчетава убийствено къси поли с потници с изрязано деколте. Високите обувки, които вървят ръка за ръка(или в случая крак с крак) с нея, я извисяват още повече и й придават вид на паднал ангел.

Характер:Елена Блек е спокойна на пръв поглед,но под красивата си външност тя крие опаси тайни ... Рязка, пряма, силна и с изразено чувство за дълг. Тя е романтичка по душа.Елена е импулсивна и живее за мига, ръководи се от чувствата си и действа на момента. Хвърля се с главата напред във всичко без да мисли за последствията. От устата ѝ постоянно летят саркастични забележки. Безумно уверена и голяма флиртаджийка.Обича да флиртува и го прави с финес. Въпреки всичко тя е жертвоготовна и е страхотен приятел,но в работата си перфекционист и обича всички около нея да се справят със задачите си на време.

История:Момичето е родено в малко градче,някъде в Северна Америка. Няма братя или сестри, а семейството и е заможно и щастливо. Къщата им се намира близо до града.Елена живее с родители-осиновители,които и казват,че истинското и семейство е загинало и те са я осиновили,истината обаче е съвсем различна.Тя е отвлечена като бебе и продадена на семейство,което не може да има деца.Елена разбира за това на 18тия си рожден ден и бяга от вкъщи.Сменя фамилията си от Найтингеил на Блек и започва проучване за истинското си семейство.Разбира,че са живи и че има по-малка сестра на име Мегън.Започва работа и учи,но тя не знае за силите които притежава.Докато работи в холдинг се случват странни нещо и тя разбира за силите си и напуска когато решава да се премести в училището.Когато се мести в училището тя е назначена като преподавателка по пророкуване.Разбира,че в училището е постъпило миналата година момиче със същата фамилия като нейната и решава,че това може и да не е просто съвпадение,а може да е сестра й,но решава да не възлага прекалено големи надежди,за да не се разочарова ако не е така.

Допълнително: Обожава да си играе с кученцата си.
Снимка:
Снимка на кученцата и

Елена

Имам чувството, че никога не съм била истински свободна. Винаги някой ме е затварял в кутия, а аз, глупачката, съм се поддавала. А сега сама съм се затворила. Да не говорим за другите неща, които са ме затворили.
Съзнавам, че тя е искала да ме предпази, но никога няма да и го простя. Като орлица беше впила нокти в мен и дори не искаше да ми каже наистина коя съм и каква съм. "Къде е татко?", а отговорът винаги беше "Напусна ни, миличка. Той не ни обичаше и избяга далече, далече...". И каква болка ми причиняваха тези думи. Дълги години мразех баща си, а сега мразя нея. И в същото време я обичам.
Не бях проблемно дете. Бях послушна, ученолюбива и мирна. Е, имаше и някои странни изблици на моменти, но те не бяха по моя вина. Мисля... Понякога просто се вбесявах. Ето така, гневът беше способен с месеци да се трупа в гърдите ми, докато накрая една мъничка искрица не го подпалваше. После ставаше пожар. Случваше се да крещя без причина на невинни хора и дяволски много ги плашех с това. Е, причина обикновено имаше, но тя нямаше нищо общо с тези, на които си го изкарвах. А понякога гневът се превръщаше просто в мъка, болка, при което аз изпадах в нещо подобно на едноседмична, често и по-дълга, меланхолия, пълна апатия. Тогава не говорех с никого, а ако някой решеше да говори с мен, просто не успяваше. Тогава започваха да ми се сърдят, но веднъж върнех ли природената си жезнерадостонст, обикновено ми прощаваха. Защото смехът и усмивката ми бяха заразителни. Разполагах с добър арсенал от шеги, а и винаги ми хрумваха нови. Е, имах и едно такова черно чувство за хумор, с което често наранявах хората. Но пък останалите се забавляваха. Но не, за бога, не, това не значеше, че съм зла, нито че съм кучка. Всъщност, по мое мнение си бях наистина много добра. В действителност никога не наранявах хората нарочно. А направех ли го без да искам, обикновено се опитвах да поправя грешката си. Нямах онази злобна отмъстителна душа, която повечето ми "приятели" имаха. Но пък бях и абсолютно безразлична. Не мразех, но и не обичах нищо и никой. А "приятелите" ми ми бяха... никакви. Но пък те ме обичаха. Е, или поне искаха да си мисля, че ме обичат. Но и ме мислеха за странна. Някои ми обръщаха гръб, като се опитваха да ме унижават с тази моя "странност". Но истинските приятели ме защититаваха. А пък останалите ме обичаха заради начина, по който изглеждах. И признавам - в това има основание. Но не защото съм нарцистична и егоистична, а заради странната уникалност на външността ми. В чертите ми нямаше нищо спецално. Е, носът ми не беше точно, както го исках, но май вече го преживях. А и кожата ми беше прекалено светла. За щастие живях в Лондон, където това не беше чак такъв проблем, но отидех ли някъде на слънце и море... изгарях по-бързо от филийка в тостер. Но не в това се състоеше уникалността ми, с която толкова се гордеех. Косата ми беше тъмна. Тъмна като мрака, тъмна като лъскавите черни криле на гарвана. Тъмна и черна като нощта. И много красива. Дълга до кръста ми, гладка и права. И всичката тази чернота контрастираше ярко и очевидно с очите ми. Те бяха големи и винаги широко отворени, обрамчени с дълги гъсти ресници и стряскащо сини. По-сини от небето в ясен ден. Светлосиньо, което понякога идглеждаше сякаш свети, а когато бях в лошо настроение ставаха дори сиви. А на какво се дължеше тази странна комбинация? На още по-странната ми и оплетена житейска история. Или по-точно преджитейска.
Майка ми е била изключително красива и темпераментна жена с буйна италианска кръв, течаща във вените и. Родителите и са били емигранти от Венеция и тя се е преместила в Лондон, когато е била едва на две годинки. Но не е мвого доволна от италианските си корени, колкото и ясно да си личат. Не само по типичният и външен вид, но и по спонтанният и характер. По-късно се промени напълно, но това беше по-късно. А баща ми... Баща ми е бил пълната и противоположност. Висок, слаб, бял, рус и синеок. Рода му от векове живее в Англия, но някога в далечното минало е обитавал днешна северна Германия. Затова и едното ми име е Лорелай - от извастната немска легенда за прекрасната Лора, превърнала се в сирена заради обидата, нанесена и от хората. Накрая и тя, и любимият и умират във водовъртежите на река Рейн, но това точно няма общо с моята история. Строгият, методичен и здравомислещ Давин единствен е бил способен да укротява буйния темперамент на Фиамета. И както казват хората - противоположностите се привличат. Засега дотук с предисторията ми, да видим какво се случва след като малкото чернокосо момиченце се появява на бял свят...
На осмият месец. Той трябваше да я напусне на осмият месец. Беше обещал, че ще се върне най-късно на първия рожден ден на детенцето си, но след това пътуване не можеше да се върне никога, никъде. Той беше прекалено добър за да напусне този свят по такъв отвратителен нечестен начин. Той беше прекалено добър за да бъде убит от една толкова опетнена и нечиста ръка. А Фиамета остана сама за малко. Скоро станаха две, но все така сами. И Злото не позволи на едно малко момиченце да израсне с баща си. Не му позволи да има нормално детство с нормални родители. Защото ако имаше Давин, Фиамета щеше да си остане нормална. Но неговата смърт я превърна в нещо, което просто не беше тя. Също така я промени майчинството и и постоянната отговорност да закриля някого, да се грижи за него. От разпусната девойка със забавен и леко бунтарски характер, тя стана строга и стегната майка. Вярно, грижеше се отлично за дъщеря си, но без да иска и отне много. Много от щастието, което можеше да има. И в пазителската роля, в която се беше въплътила, влизаше да пази една огромна тайна. Тайна, която разкриваше истинското Аз на малката Сарафина. Тайна, заради която, по нейно мнение, малкото и момиченце можеше да я сполети същото, което се беше случило на баща и. А Фиамета обичаше детето си твърде много за да го позволи. И всичко, което направи беше за да я предпази.
Когато странният мъж почука на вратата на дома ни, мама сякаш истеряса. Не разбрах какво толкова я притесняваше. Е, вярно, че беше облечен малко откачено - дългата мътносиня мантия, развяваща се около глезените му и черните осровърхи обувки. А и самото му излъчване беше някак... магическо. С това си първо предположение за този мъж никога не съм била по-близо до истината. Мама сякаш се страхуваше от него. Изобщо не смееше да му противоречи. Като очакван гост мъжът влезе в дома ни и ми разказа най-странната приказка, която някога съм чувала. Каза, че аз съм...
3 август 1996г.
- Седни, Сара...
- Откъде...?
- Всеки знае името на малката дъщеричка на Давин Тонере - усмихна и се той топло. Сарафина извърна уплашен поглед към майка си, но тя не и обърна внимание. Стоеше като изтукана до дивана и гледаше с присвити очи непознатия. Лорелай се примири и седна, оглеждайки с любопитство синята роба на мъжа.
- Искам да ти разкажа една история. Но първо трябва да те попитам нещо. Случвали ли са ти се някога някакви странни неща, необясними? Които да са ти изглеждали като... Магия?
Момиченцето отново погледна майка си, но отново не получи отзив. После понечи да поклати глава, когато няколко несвързани но незабравими спомени нахлуха в главати и накрая тя кимна.
Мъжът отново и се усмихна приятелски.
- Добре... А какво знаеш за баща си?
Сара вече се беше отказала да търси помощ от майка си и този път не се обърна към нея, а направо отговори.
- Нищо - отвърна кратко, при което усети нерво размърдване от страна на майка си, но отново не се обърна към нея.
- Добре... - повтори непознатият. - А сега слушай много внимателно всичко, което ще ти кажа. И моля те - той вдигна ръка предупредително - не ме прекъсвай. Обещавам ти, че ще разбереш всичко, но ако ми пречиш няма да си помогнеш.
Сара кимна с разбиране.
- И така Сарафина, ти си магьосница - детето изобщо не реагира, което малко учуди мъжа, но той продължи. - Дъщеря на един от най-известните магьосници за времето си. Давин Тонере беше велик магьосник, наистина, въпреки краткия си опит. И направи много за магическия свят. Никога не спря да работи за доброто и истински обичаше майка ти, въпреки че тя не беше като него.
Отново никаква реакция. Момиченцето продължаваше да го слуша внимателно, но напълно безизразно. Скоро разказвачът спря да обръща внимание на тази абсолютна пасивност.
- Но баща ти беше убит само дни след като ти се роди. Ние знаем, че и ти си като него, но оставихме на майка ти да ти го обясни. Което тя не направи и все пак никой не и се сърди, защото вярваме, че го е направила само за да те предпази - той кимна снизходително към Фиамета. - Но сега на теб ти е време да влезеш в магическия свят, към който ти по рождение принадлежиш. И това ще стане като постъпиш в Училището за Магия и Вълшебство Хогуортс.
------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
После той ми подаде един жълтеникав плик, изписан с тъмнозелено мастило, каза че всичко, което ми трябва е вътре и се изпари. Направо се влюбих в писмото, което беше в плика. И накрая майка ми беше длъжна да се примири. Сама ми помогна с всичко, което ми трябваше за да замина за това вълшебно място и ме изпрати до перона. От там аз поех своя магически път, който обаче не беше свързан с този на милата ми майчица.
Четири години по-късно
Не можеше да бъде истина. Но ето че името и, изписано с красиви наклонени букви, ме гледаше от голямата каменна плоча на Лондонското гробище. Само на петнайсет, а вече бях загубила и двамата си родители. И къде щях да ходя сега? В сиропиталище? Някой добродушен магьосник щеше да ме осинови? Тя ме беше затворила в кутия и се страхуваше да изляза, но ме обичаше и беше единственият човек, който ме обичаше. Аз бях виновна, че умря. Беше се разболяла непосредствено след като аз заминах за Хогуортс и болестта и се задълбочаваше с всеки път, с който усещах училището си като дом по-добър от майчиния. И накрая... Аз бях виновна.
Касандра беше една наистина добра жена. Е, малко смахната, но се грижеше за мен след смъртта на майка ми. Но най-важното за нея беше, че беше ясновидка. И ако не беше тя, аз никога нямаше да открия, че и аз съм такава. За първи път имах видение само два дни след смъртта на мама. Тогава видях едно красиво мъжко лице, чиито червени устни безмълвно казваха, че ме обичат. Но тогава не осъзнах какво е това.
Касандра ми каза всичко. Обучи ме на всички тайнства на тази рядка дарба. И се гордееше с мен. Точно толкова, колкото аз я уважавах. А аз я уважавах безкрайно много. Но след като завърших и седмата си година в Хогуортс, тя почина. Странно, как всички около мен, които обичах, рано или късно умираха. Това направо ме побъркваше.
Започнах работа в Министерството на Магията. Там много уважаваха и се възхищаваха на магическите ми качества. Бях завършила училище с отличие и имах прекрасни препоръки.
Цели седем години работех в отдел Международно Магическо сътрудничество, където беше работил и баща ми, преди да стане аврор. През тези седем години се случиха много неща. Приеха ме в Магисъбора, въпреки че бях толкова млада, но така и не ме повишиха в отдела ми. Най-важното от всичко беше, че срещнах прекрасния мъж, когото бях видяла в първото си ясновидско видение. И устните му наистина произнасяха думите, които беше казал във видението. Не спираха да ги повтарят. Името му беше Джонатан.
Веднъж ми се наложи по работа да посетя Хогуортс. За първи път от толкова години видях моята първа любов и любовта отново пламна в мен. Исках отново да се върна там. И пророкуването щеше да бъде моят предмет.