Оранжерия №34

Най-просторната оранжерия в комплекса беше с №34. На пръв поглед не изглеждаше като нищо особено, но това се дължеше на факта, че доста голяма част от уроците на големите ученици щяха да се провеждат навън.

Днес професор Шанг беше в особено добро настроение. Предстоеше й да има час с най-големите си ученици, което озцначаваше, че нямаше да има малки незаинтересовани непослушковци. Обичаше да работи с малко по-зрели хора, а и уроците на шестокурсниците бяха доста интересни и екстремни.Още първият урок щеше да бъде такъв. Мамеха влезе в оранжерията триумфално. Мантията й се развяваше зад нея и полите й трепереха от вятъра, който тя сама създаваше. След ниските растения наоколо добре можеше да види всички ученици. Ако не беше триумфалната й походка, беше почти сигурно, че щеше да се слее с тях. Момчетата бяха с поне една глава по-високи от нея и дори някои момичета я превъзхождаха по ръст. Преподавателката зае мястото си пред събралата се група ученици и се усмихна доволно. Те си нямаха ни най-малка представа какво ги чакаше.
- Добро утро, скъпи шестокурсници! - почти извика тя, за да въдвори ред. Големите обаче бяха възпитани и щом разбраха, че часът е започнал, се умириха без по-нататъшни увещания. - Аз съм новата ви учителка по Билкология - проф. Шанг. И% тази година няма да е... безопасна.
Днес ще прекараме само началото на урока тук, защото ще учим за върбата, а дървета в оранжерии се гледат, само когато няма възможност за тяхното естествено развитие навън.В учебника ви подробно са описани характеристиките на вида, така че не мисля да се спираме на тях сега. Имаме повече време за практическия урок,който ще се проведе навън. Предупреждавам ви, че хич няма да е безобиден. Както знаете, в "Хогуортс" има не едно особено дърво, но специално посадената за бившия ученик Ремус Лупин плашеща върба е може би най-забележителното. Тя пази входа на таен проход към къща в Хогсмийд, но това предполагам, че също ви е известно. Не си и помисляйте да минавате през него, защото другата му страна се пази. - излъга професорката. А и без това по-големите ученици имаха право да посещават селото.
- Ще си направим една резходка до там. Задачата ви ще бъде да се опитате да откъснете по един клон от върбата. Ако не искате да се подлагате на опасността да се посинитие, не ви задължавам. Аз ще съм с вас и ще се постарая да не излагам живота ви на опасност. Предполагам се чудите защо ще правим точно това, вместо лениво да кастрим храстчета. Вече сте правили това цели пет години. Време е да се сблъскате с опасните растения. За вас ще е по-добре първо с учителска подкрепа да се срещнете с тях, вместо да се окажете нпаднати от нещо, което може да ви убие, без да знаете как да реагирате. За тези, които не искат да участват в часа, ще кажа още сега задачата за домашно. Потърсете в библиотеката на "Хогуортс" някаква допълнителна информация за Плашещата върба, която не фигурира в учебника ви. Като допълнителна задача може да опишете външния вид на върбата.
Е, тези, които искат да се опитат да откъснат клонче от Плашещата върба, да тръгват след мен. Останалите са свободни.
Мамеха си проправи път между учениците и ги поведе извън комплекса с оранжериите.

/ Напишете тук с няколко реда (наистина не много) как тръгвате и после се прехвърлете в темата за върбата. Аз също ще се включа след като няколко от вас пишат там каак се развива действието. Отставям го на вашето въоражение.

Ониксия се чувстваше по-зле от всякога.
Приятелката й беше права. Приемаше го прекалено навътре и го знаеше. Но как другояче можеше да бъде?! Никс се чувстваше така сякаш живота й се е сринал, буквално. Тя живееше за отбора, изкарваше яда на блъджърите...
Тъмнокоската тръсна глава и къдриците й паднаха на челото й. Тя огледа оранжерията. Най-просторната и светла оранжерия беше запазена за тях. Обърна поглед към отражението си в стъклените стени. Не се виждаше така както на огледало, но си личеше че оттам я гледа едно отчаяно момиче с помътнял поглед - толкова я беше яд!
"Не!"
Щеше да игнорира личните си несгоди. Това си бяха учебни предмети. А едно я бяха научили - никога да не смесва работата с личното удоволствие, в случая проблеми. Не че го знаеше от личен опит, но беше виждала какво става. Брат й направи тази грешка веднъж и...
Пък и това място бе толкова спокойно и тихо. Ако можеше да се приеме, че оранжерията, пълна с жужащи шестокурсници беше тихо...Но тя беше свикнала на този шум и вече го приемаше като нещо напълно нормално. Така че, да за нея това място изпълнено със зеленина беше спокойно и тихо. И при все, че мястото бе толкова голямо преподавателката тъкмо обясняваше как днес урокът им ще се проведе извън оранжерията. Ставаше дума за Плашещата върба.
- ... Ще си направим една резходка до там. Задачата ви ще бъде да се опитате да откъснете по един клон от върбата. Ако не искате да се подлагате на опасността да се посините, не ви задължавам. Аз ще съм с вас и ще се постарая да не излагам живота ви на опасност.
Фар вдигна поглед заинтригувано.
- Е, тези, които искат да се опитат да откъснат клонче от Плашещата върба, да тръгват след мен. Останалите са свободни.
Нямаше много за мислене. Беше ясно, че Ониксия ще иде. И без това в момента не мислеше трезво. А каква по-добра терапия от това да се разсее с някоя и друга по-сложна задача... и да изяде някой удар.
"Е та как няма да ида?" мислеше си Никс "Нали си знам - трудните неща ги правя с лекота, невъзможните...е, те малко ме затрудняват."
Грифиндорката последва значително голямата тълпа. И как няма да е голяма. Това да не ти бяха изплашените първокурсници. Всички шестокурсници само това си чакаха - нещо по-вълнуващо, по-опасно както бе казала професор Шанг. Цели шест години чакаха търпеливо по-трудния материал и по-активните часове. И ето, че си ги получиха. И все пак Ониксия знаеше, че накрая пак ще има разочаровани ученици и не малко порязани надежди.
"Е ще има поне трима-четирима, които ще споделят лошото ми настроение."
Тя вдигна невинно рамене и излезе от оранжерията.

След урока си с четвърти курс Мамеха тотално се беше скапала. Грипът пак я поваляше, но билколожката не искаше да се предаде. Беше си направила няколко настойки от различни растения, тъпкала се с цитрусови плодове и мед, но нищо не даваше ефект. Преподавателката влезе в оранжерия №34 с порцеланова чаша в ръка, от която излизаше пара и се носеше неприятна миризма. Учениците й правеха коридорче, за да мине не толкова от уважение, колкото, за да избягат от зловонния чай и острият дъх на лавандулов спирт с висока концентрация. Както винаги, билколожката крачеше уверено с високо вдигната глава. Нямаше намерение да се дава на една незначителна болест. Тя застана пред учениците си и почука с дългата си пръчка по една от металните пречки, които поддържаха тавана, за да привлече вниманието им, отпи от горещата си отвара и с пресипнал глас каза:
- Не мога да говоря високо, така че се съберете! - хриплив звук излезе от гърлото й. Гласните й струни се бяха изхабили с четвъртокурсницие. При тях беше говорила много. Нищо. Тук частта с упражнението беше много по-дълга и доста опасна, както и предния път. С Плашещата върба шестокурсниците се бяха справили отлично и затова проф. Шанг реши, че може да им гласува доверие с най-опасните растения, с които разполагаше. Тъй като не й беше назначен седми курс, на който да преподава, на по-младите се падаше честта да се впуснат в приключенията.
- Днес ще говорим за дяволската примка. - започна урока си с тих премерен глас тя. Осъзнаваше, че ако повиши тон, нямаше да може да завърши успешно деня. - За нея е писано много, има стотици легенди и слухове. Днес ще се убедите във верността на някои и неистинността на други. Дяволската примка е изключително опасно растение, което се счита за премахнато от дивата флора на света, макар че по моето скромно мнение тези официални данни грешат. Лично аз съм се сблъсквала с поне три в северна Русия, а смятам, че мога да разпозная нещо, което иска да ме удуши и изяде от неагресивния му двойник, за който вече сте говорили предполагам в предишни години.
Дяволската примка обича тъмно, влажно и студено. Затова не става да се отглежда в стандартен парник. В тази оранжерия е построена тъмна клетка, в която се съхранява един екземпляр. Както се досещате, днешната задача ще бъде свързана с това да се научите как да се измъквате от лианите на това растение. Тъй като за разлика от върбата то има специфични особености, ще помоля всички да си запишат следното домашно: Отговорете на въпросите: 1. Какъв е външният вид на дяволската примка? 2. Как можем да се измъкнем от клопката й? 3. Каква роля е изиграло растението в историята на "Хогуортс"?
Сега ще помоля всички, които искат да направят упражнението, да дойдат с мен. Останалите могат да си вървят. Трябва да ви предупредя, че този час ще бъде в пъти по-опасен от срещата с върбата миналата седмица. Докато с нея нещата не можеха да излязат кой знае колко извън контрол, сега някой наистина може да пострада сериозно.
Преподавателката направи пауза, в която се възцари мълчание. Изчака няколко минути, за да могат да решат шестокурсниците дали искат да се излагат на опасност или не. Направи нуколко крачки встрани и клекна. На пода имаше изрязан капак с яко метална халка, захваната за пода с катинар. Мамеха извади от джоба на мантията си един леко ръждясал ключ и го отключи. Вдигна капака, който п редставляваше вход към някакво подземие и тръгна надолу в тъмното.
- Последвайте ме и не палете никакви светлини.
Когато групичката някак си стигна до края на стълбището, Мамеха доволно се усмихна. Бяха попаднали в коридор, осветен слабо с изкуствена синя светлина. Преподавателката поведе учениците напред, докато не стигнаха нова врата, но този път вертикална. С друг ключ билколожката отвори и нея. Още щом се отмести преградата, дълги тъмнозелени лиани се пльоснаха на пода. Шанг направи знак на всички да се отдалечат като сама тя отстъпи с няколко крачки.
- Тук държим дяволската примка, която служи за обучение. Принципно е достатъчно само да сте я видели, за да разберете за каква агресивност ви говоря. Сега ще ви демонстрирам какво трябва да направите. Все още имате възможност да се откажете.
Мамеха размота красивия шал от врата си и го пъхна в ръцете на някаква грифиндорка. В тъмното нямаше нужда да прикрива синините от изгарянията по шията си. Извади магическата пръчка от подгъва на широкия си ръкав и направи няколко крачки напред. Остави се лианите на дяволската примка да се увият около гледените й и да я придърпат към средата на гнездото. Там все повече и повече от здравите пипала обвиваха тялото й и започваха да я стискат. Мамеха не можее да види лицата на учениците си, но предполагаше, че бяха уплашени. Всеки би изпитал някакъв страх от такава гледка. За да ги успокои, макар че не беше сигурно дали трябваше, им викна с изтощения си глас:
- Спокойно, в момента само демонстрирам!
Растението стисна още по-силно тялото на учителката. Един ластар се уви около шията й и започна да стяга.
- Запомнете, - продължи да обяснява тя, сякаш в момента нищо не искаше да я убие и изяде. - колкото повече мърдате, толкова по-бързо ще се оплетете. Важно е да останете напълно неподвижни.
Ръцете на Мамеха бяха прилепени плътно до тялото, а въдухът вече трудно стигаше до дробовете й. Време беше да се измъкне преди да е станало твърде късно. Тя направи една чепка в китката като се опита да насочи пръчката си по-в средата на туфата ужасяващи лиани и каза:
- Лумос солем!
От пръчката й се разнесе ослепителна слънчева светлина. Растението се загърчи, пусна преподавателката и тя успя да се измъкне обратно при учениците си.
- Е, някой иска ли да опита? - попита тя почти духовито, макар че се беше задъхала и имаше яркочервени резки по шията си, прибавени към предишните синини.

Ониксия огледа полутъмното помещение. По продължението на тавана имаше няколко лампи, чиято светлина излизаше слабо, сякаш преди това някой ги беше удрял неколкократно, докато светлината стане съвсем мъждива. Шестокурсничката знаеше, че не е така, но...Погледа й премина бързо през стените на коридора и се закова на нещото на земята.
"Уоу! Това нещо наистина е огромно !"
И да, точно в момента не можеше да му даде друго определение освен "нещо". Знаеше, че това е така известната Дяволска примка, но просто това, което беше пред погледа й в никакъв случай не й приличаше на растение. По-скоро беше някакъв затвор, чиито решетки изглеждаха дълги, дебели и завъртяни в края зелени пипала. По протежение на целия под имаше такива огромни тъмнозелени лиани.
- ...Сега ще ви демонстрирам какво трябва да направите. Все още имате възможност да се откажете.
Тъмнокосата професорка махна шала си и пристъпи напред. В зоркия поглед на Ники веднага се набиха сините, които преподавателката имаше на врата си. От какво ли бяха? Какво ли й се случило?
"О Ониксия, това не е твоя работа! А сега се съсредоточи и гледай как да се измъкнеш после!"
Билколожката се приближи и лианието бавно я наобиколиха. После всичко стана за миг. Пипалата бързо се стегнаха около нея и с лекота я дръпнаха в средата на растението. Това бе доста фрапираща гледка, или поне за Ники. Явно голяма сила се криеше в тези "израстъци".
"А така като ги гледаш не може ли да се предположи? Колко съм разсеяна днес..."
- Спокойно, в момента само демонстрирам! - дочу се оттам изтощения глас на учителката.
Видя се как Дяволската примка се уви още по-стегнато около нея. Така и се предполагаше. Грифиндорката бе чувала, че колкото повече мърдаш, толкова повече пипалата на това растение ще те стягат и ще се мъчат да те наранят в хватката си.
- Запомнете, колкото повече мърдате, толкова по-бързо ще се оплетете. Важно е да останете напълно неподвижни.
И отново последва стягащото действие.
"Хайде професоре, ние вярваме във вас! Знаем, че можете." агитираше наум Ониксия.
Изведнъж в коридора отекна слаб вик:
- Лумос солем!
Ластарите, увити навсякъде около тялото на мъничката преподавателка в миг се сгърчиха и побързаха да изчезнат от обсега на появилата се светлина.
Професор Шанг се изправи и приглаждайки косата си се обърна към учениците:
- Е, някой иска ли да опита?
Както винаги острия поглед на Ники забелязваше всяка малка подробност. Очите й станаха колкото чинийки щом се спряха на червените резки по нежната бяла кожа на шията на преподавателката. Това изглеждаше доста болезнено. Но без да се замисля шестокурсничката излезе крачка напред.
- Аз ще...опитам. - каза едва чуто тя.
- Чудесно! Помни, колкото по-малко мърдаш, толкова по-лесно ще ти бъде.
- По-малко мърдане, по-лесно. Да, запомних.
Тъмнокоската колебливо стъпи в крайчеца на растението. Но както всяко агресивно творение на природата то си имаше начини да достигне дори до най-крайните си предели. А какво оставаше да не може с тези дълги пипала.
И като стана дума за пипала, те се увиха около глезена на Ониксия и я вдигната във въздуха. Косата й падна на лицето й и тя се шашна. Не можеше да вижда! Как да се бори с нещо такова, като не можеше да го види! Тя размаха ръце в опит да прогони косата от лицето си. Естествено това бе доста голяма грешка от нейна страна. Лианите стегнаха ръцете й. В миг на паника, Ониксия усети как гладко парче дърво преминава през пръстите й.
"О НЕ! ТОВА НЕ МОЖЕ ДА СЕ СЛУЧВА!"
Пръчката й се мъдрееше там долу измежду зеленикавите пипала на Дяволската примка.
"ЗАЩО ВСЕ НА МЕН ПО ДЯВОЛИТЕ!?"
Умът й трескаво трябваше да измисли някакъв план. Не можеше да направи магията без магическата си пръчка. Трябваше й нещо, нещо, с което да си я върне...и то бързо. Момичето виждаше как по-малките израстъци на растението се опитват да се доберат до спасението й. Но тъй като пръчката бе малка по обем, щеше да им отнеме повече време да я стиснат, тъй като късчето дърво бе мъничко, а спрямо него, те - огромни.
"Хайде Ники! Мислимислимислимисл..."
- Акцио пръчка!
Грифиндорката чак не можеше да повярва, че този глас е неин...още по-малко, че така изведнъж се бе сетила за заклинанието, с което да си я върне. Ами да, какво по-добро от призоваващото заклинание. Дългата пръчка се намести измежду пръстите на Ониксия. А междувременно лианите стегнаха още повече хватката си.
- Поне ме обърни с краката надолу подло растение!
Едва ли това щеше да помогне. Нямаше как, г-ца Фарел ще трябва да рискува. Тя отново опита да отметне за миг коса от лицето си. Пипалата се стегнаха около гръдния й кош и почти прекъснаха снабдяването на дробовете й с кислород. Освен горната част на тялото си, Никс вече дори не си чувстваше краката - те отдавна бяха станали жертви на "цветето", отдавна се бяха схванали и изтръпнали и неспособни да чувстват болка. Шестокурсничката се паникьоса. Знаеше, че трябва да стои мирна, но просто не можеше. Тя започна да удря растението и да размахва ръце. Още една огромна грешка. Хватката на Дяволската примка около ръцете й се затегна невероятно много. Синеоката грифиндорка имаше чувството, че една от ръцете й всеки момент ще бъде прекършена като малка и незначителна клонка на храст.
"Успокой се, дишай. Какво каза учителката на растението? Мисли Ониксия!"
В ума й на забавен кадър премина освобождаването на преподавателката от това изчадие на природата. Да! Ники се сети какво бе казала. Нямаше време, нямаше време Ониксия да се опитва да разбере значението на думите. Трябваше да действа.
- Лумос солем!
Огромните пипала тутакси изчезнаха и се завърнаха от тъмното, откъдето и бяха дошли. В следващите няколко секунди Никс се усети несигурна и едва сега се сети,че точно тези "огромни пипала" я държаха надолу с главата и сега след като бяха изчезнали тя щеше да тупне безмилостно на земята.
И естествено това се случи. Момичето усети остра болка в седалищните си части, но без прекалено незначителна на фона на схванатите й крайници. Тя се изправи светквавично, осъзнала че все още е в центъра на гнездото и се затича към групата ученици. В последния момент една лиана се опита да се увие около глезена й, но шестокурсничката беше с единия крак навън и лианата бе прекалено слаба, за да я спре.
- Добре ли си? - погледна я професор Шанг.
Ониксия се изправи задъхана, едва поемаща си въздух и кимна едва-едва. Започна да разтрива краката си. Приятелката й Пърл, която по неведоми причини бе пропуснала първия урок се приближи до нея.
- Хей Никс! Браво, справи се добре там.
- Да, като изключим факта, че си изтървах пръчката - нещо, което никой магьосник не трябва да прави.
- Да, но после си я върна. Хайде стига си се самосъжалявала и ме остави да ти нправя един хубав масаж.
Ники се отпусна и се остави в ръцете на Хон, която между другото беше доста умела масажистка.


- Благодаря ти Пърл. Оценявам го. Ти си много добра приятелка.
Шестокурсничката прегърна русокосата си приятелка и й се усмихна.

Ето, отново го правеше. Сякаш не знаеше, че никой никога не би си останал в замъка, когато собствената им преподавателка им поставеше подобно предизвикателство. Както и предният път, професор Шанг ги поведе към поредното страшно агресивно и опасно растение. Явно по-агресивните сред представителите на магическата фауна щяха да бъдат основното, което щяха да изучават тази година. Е, не беше кой знае колко за оплакване, поне им беше интересно.
Итън присви леко очи за да може да вижда по-добре в полумрака. Шестокурсниците се бяха скупчили в единия край и гледаха с тих ужас как учителката им се бори с дяволското растение. Огромните черни пипала се увиваха около крехкото и тяло и изглеждаха сякаш всеки миг ще я пречупят и ще я погълнат. Но по нейното лице и за миг не се изписа нищо друго освен непоклатимо спокойствие. Борбата с крайно опасни растения беше нейното ежедневие.
Всички, които искаха да повторят опита на професорката се наредиха в стройна редичка и един по едни скачаха в тъмната влажна бездна сякаш отиваха на самоубийствена мисия. После ярка светлина светваше от върховете на пръчките им и те с мъка успяваха да се измъкнат от смъртоносната прегръдка.
В мига, в който гадните тлъсти пипала започнаха да се стягат около китките му, Итън потръпна. С всяка секунда Дяволската примка се увиваше все по-плътно около него и при всяко негово по-рязко движение стягаше хватката си. Беше меко казано неприятно. За миг беше способен да си помисли, че е обречен. Но паниката никога не беше успявала да го завладее - още един от инстинктите за самосъхранение, които беше придобил през своя тежък мъгълски живот. Само и паметта му да беше винаги на ниво, щеше да се измъкне от пипалата още преди да бяха стигнали до врата му.
Колко пъти бяха повторили проклетото заклинание преди него? Три? Четири? А мозъкът му къде беше тогава? Лумос... нещо-си... Лумос... нещо-си...
В съзнанието му изплува заклинанието за палене на огън. Да, би трябвало да помогне. Дясната му ръка стискаше пръчката здраво, така здраво, че зелени искри започнаха да хвърчат от нея, а кокалчетата на пръстите му побеляха.
- Инсендио - дрезгаво изрече гласът му, притиснат от дяволските пипала. Силен, ослепителен огън лумна от пръчката му и освети тъмното помещение. Огънят се издигна високо във въздуха и щом огнените езици достигнаха влажния таван, изчезна. Итън беше имал само около минута да се измъкне, за която успя да се добере до ръба. Силните му ръце го изтласкаха нагоре и щом усети студената земя под краката си, Итън се сви изтощено на пода, опитвайки се да се абстрахира, да не слуша приказките на хората около себе си.
"Лумос солем" - как можеше да е толкова глупав? Да забрави нещо толкова елементарно? Надяваше се само малкият му пожар да не е навредил на отвратителния екземпляр. Трийсет секунди и тялото му автоматично се изправи, изглеждайки напълно невъзмутим, сякаш не отчиташе събитията от преди само минута. Итън огледа с притеснение Дяволската примка, търсейки някакви вреди, които е нанесъл върху нея. Не че в този сумрак щеше да му е особено лесно да види кой знае колко. За да бъде по-сигурен той впери поглед в лицето на преподавателката. Ако нещо се беше случило на скъпоценните екземпляри, то определено щеше да се изпише на изражението и. Не, пламъците не бяха наралинили растението. Доволна усмивка се изписа на лицето на Итън - все пак беше успял да се справи със задачата, макар и не точно с желания метод.
През остатъка от часа Моргенстърн стоеше, облегнал се на студената стена, наблюдавайки съучениците си. Почти всеки един от тях се осмели да влезе в гнездото. Итън се помъчи да се включи в ентусиазираното обсъждане на събитията, в които всеки разказваше бляскавите си действия под натиска на смъртоносните пипала.
Слънчевата светлина заслепи всички, когато отвово над земята след края на часа. Итън примижа няколко пъти но продължи да върви с бърза крачка, отдалечавайки се от останалите шестокурсници, а пред погледа продължаваха да танцуват огнените езици.