Асансьорите

Изключително бързи и разклащащи, асансьорите превозваха всички служители на министерството към тяхната цел, а един студен женски глас обявяваше етажите.

РП Тема!

Поредната скучна петъчна вечер, когато всички служители на министерството се приготвяха да си тръгват. Тишина бе настанала навсякъде, защото чиновниците се намираха по кабинетите си и разтъркваха уморени чела, надявайки се работата им да донесе успех.
Атриумът бе също толкова утихнал, а заспалия магьосник, чиято работа бе да проверява магическите пръчки на гостите, се беше подпрял на една от каменните стени и със спокойно сърце и завладян от тишината похъркваше доволно.
Само асансьора работеше на пълни обороти. Неговото дрънчене никога не стихваше, дори събота и неделя, когато в почивните дни някои все пак прииждаха. Както и сега той се приплъзгваше по тъмните и отредени само за него коридори, като возеше единствения пътник вътре.
Дева Мъсъл.
Самата министърка на магията, която както винаги гледаше безчувствено в една точка без дори да си прави труда да мига или извършва определени действия. Едната й ръка се бе приковала за пилона, който служеше за подпора, а другата висеше сякаш обездвижена.
В очите й се четеше обичайната умора, но този път бе и нещо повече. Притеснение.
Ставаха ужасни неща в магьосническия свят, а тя като министър изобщо не можеше да намери решението или да открие виновника за това. По лицето й се четяха повече бръчки, отколкото бяха нужни за тридесет годишно момиче.
Мислите й препускаха както и самия асансьор, който през секунди спираше, а женския глас се просмукваше през стените. Но никой не влизаше.
Дори Дева нямаше цел. Тя се возеше безсмислено нагоре-надолу, сякаш с надеждата, че това ще й подреди проблемите и ще разреши всички въпроси в главата й.
Изведнъж вратата се отвори и асансьора спря, заедно с досадния глас на жената, която обяви пети етаж. Някой бе влязъл.
Високо момче, което изглеждаше добре и спретнато. Младостта личеше по лицето му, което бе изкривено в лукава или по-скоро перверзна усмивка.
На Дева това сякаш изобщо не й хареса.

- Здравей. - все така ухилен започна младежа.
Хаотично прехвърчащите мисли на министърката се запряха, сякаш блъскайки се в невидима стена. Попринцип никой нямаше смелостта да я поздравява, защото го хващаше страх да не стане за подбив и случайно сбъркал тона, да изгуби работата си.
Но не. Момчето сякаш хич не се интересуваше от това, че жената до него завземаше най-големият пост в цялата държава и че бе една от най-силните вещици.
Дева се обърна бавно към него и без капка следа от трогване огледа от глава до пети непознатия. Бе целият мокър, но не личеше да е нещастен от това, сякаш изобщо нямаше претенциите към това дали ще бъде кален в министерството или изискан и сериозен.
- Каза ли нещо? - със съскане попита Дева.
Изведнъж всичко се спря, като асансьора издрънча заплашително и се разтресе. Почти изгубвайки равновесие Мъсъл бутна момчето, който пък със телосложението си и качествата на аврор бе успял да се задържи, сякаш нищо не бе станало.
Ядосана, Дева огледа целият наоколо с надежда да имаше някакъв изход, но след като видя всичките си алтернативи за измъкване, разбра, че трябва да изкача машината да се задвижи.
- Когато изляза оттук всички, които се занимават с проклетия асансьор ще бъдат изритани от това министерство...
Това хвърли момчето в известен смут, без да сваля горделивата си усмивка.

Дева го гледаше дълго с преценяващ поглед, съвсем изгубила интерес към факта, че бяха заседнали в пуст коридор, далеч от цялото министерство, а на всичкото отгоре бе и студено. Момчето до нея й отвръщаше с хладнокръвен поглед, обаче въпросът се изписваше в очите му.
- И просто така ме поздравяваш? Идваш и ме поздравяваш? - момчето кимва с глава в знак на положителен отговор и се ухили отново. - Да не си аврор?
- Горд член! - потупа се той по гърдите, където на една табелка със златни нишки до буквите ММ бе изписана думата Аврор.
Отново настана мълчание, след което жената за първи път от доста време намери повод да се усмихне. Разбира се почти успешен опит.
- Изисква се огромна смелост да говориш така на шефката. - започна тя, като се направи, че се взира в тавана на асансьора, но в същото време с крайчеца на окото си наблюдаваше реакцията на младежа. След като той не отговори, Мъсъл направи едно - наддаде студен и безрадостен смях, след което се изправи и подаде ръка с думите.
- Приятно ми е. Дева Мъсъл. Министър на магията.

П.П. Съжалявам за закъснението.