Герои на Пети курс

by **Дева Мъсъл** Съб Юни 04, 2011 8:57 pm

Име: (не избирайте прекалено завъртяни и сложни имена, които трудно се запомнят; не смесвайте например испанско и английско име, освен ако не е свързано с историята ви; също така няма да се приемат хора с еднакви имена - все пак няма да имаме сто човека, които се казват Джесика или Том...)
Възраст: ( 15, ако не сте повтаряли )
Кръв: (чиста, смесен брак, мъгълокръвна; айде сега не ми се изреждайте всички чистокръвни, защото най-великият магьосник не е такъв и половината ученици в Хогуортс са смесени или мъгълокръвни..)
Дом: (след като се разпределите, попълнете полето)
Външен вид: ( поне 5-6 реда; опишете как изглежда героят вид; цвят на коса, очи, слаб/дебел, висок/нисък и всякакви други външни белези, които се сетите.)
Характер: (поне 5-6 реда; опишете каква личност е, какво обича, мрази, страхува се, как се държи с околните и всичко, което се сетите)
История: (тук вече сме стриктни и искаме повече от 10 реда; трябва да опишете живота на героя си от раждането му, до постъпването му в Хогуортс; всякакви злоуполуки, животът му в мъгълския свят...)
Допълнително: (ако има нещо, неспоменато по-горе, напишете го тук.
Снимка: (тя е задължителна, за да можем да си изградим по-ясна представа за героя ви; да не се повтаря със снимката на друг потребител; съобразявайте се с възрастта)

by **Лусинда Бет Харвел** Нед Юни 05, 2011 9:11 pm

Име: Лусинда Бет Харвел
Възраст: 15
Дата на раждане: 14 Юли 1995 година
Кръв: Чиста
Дом: Рейвънклоу

Външен вид:
Още от малка привлича хората с нещо толкова тънко и неуловимо, че всички попадат под властта на чара й в момента, в който им се усмихне, заговори или просто ги погледне.
Лусинда стоеше подпряна на парапета на моста, който минаваше над реката в селото. Навън духаше хладен вятър, който разлюляваше мокрите, ярко червени къдрици на 15 годишната магьосница. Цялото й тяло беше настръхнало от този студен вятър, който изглеждаше два-пъти по-студен от сблъсъка му с мокрото тяло на тийнеджърката. Слабите й ръце стояха подпряни на леденото желязо от парапета, бяха голи понеже момичето бе облечено само по един тънък бял потник, който беше полепнал по тялото на червенокоската. Дългите й, нежни крака също бяха мокри както се предполага и бяха обути в черни гуменки, които бяха пълни с вода. Иначе нагоре имаше само къси дънкови панталонки.
С бавна крачка Лус слезе от моста и отиде под първото дърво което видя.Седна там и кръстоса краката си по турски, но преди това събу пълните с вода гуменки и изсипа водата от тях. Е явно къпането в реката в такова време не беше една от най-блестящите й идеи изникнали от червенокосата й главица.
Момичето скръсти ръце пред гърдите си и затвори очи. След около минута - две ги отвори изведнъж и почти недоловимите слънчеви лъчи отново проблеснаха в кристалните й синьо - сиво - зелени очи. Посинелите й от студ устни се извиха в малка красива усмивка, породена от погъделичкването на слънчевите лъчи, които сякаш започнаха да се усилват прогонвайки тъмните облаци, студа и вятъра.
Изправи се и с бавна крачка тръгна към фермата на баба си.

Характер:
Напълно неанглийски, за да бъдем честни – липсват й каквато и да било кротост, любов към тишината и спокойствието или пък интерес към това, което се говори или мисли за нея – тя е дръзка, буйна, импулсивна, крайно свободолюбива и общо взето, напълно неуправляема. Мрази да се бъркат в живота и делата й – обикновено реагира по начин, коренно противоположен на това, което нечия намеса цели да я накара да направи.
Упоритостта й граничи с напълно безсмислен и непоколебим инат – държи да е винаги на нейното, да получи това, което иска – и то веднага. Набележи ли си цел, нищо не може да я спре – рано или късно постига решеното с цената на много труд, тъй като никога не би употребила непочтени средства за каквото и да било.
В тази връзка – мързелът е нещо, което й е напълно непознато. Подредена, упорита, перфекционистка до мозъка на костите си, не се плаши от каквато и да било работа или пък трудност. Енергията й изглежда неизчерпаема – непрекъснато е в движение, разчела времето до секунда.
Всичко това обаче не я прави поредното затворено, инатливо дете – даже напротив. Изключително лъчезарна и общителна, безрезервно вярваща в доброто и в човека и често твърде наивна в това отношение, Тайра е готова да види приятел навсякъде, където не е сигурна, че ще срещне враг. Много по-чувствителна, отколкото някой би предположил предвид буйната й, упорита натура – всъщност обаче пред болката на близък човек винаги би избрала своята собствена, без дори да се замисли.
Прекалена авантюристка и мечтателка – едно от лошите й качества. Рядко се замисля за последствията, когато става въпрос за някакво приключение, и е готова веднага да се хвърли в него с главата надолу.

История:

14 Юли 1995

Ден като ден...Може би за всички останали да, само че семейство Харвел беше на ръба на нервите си, понеже раждането на малката наследница на семейството започваше, а още не бяха минали 9 месеца.Сега беше седмият месец и половина от както Мелинда беше забременяла.Тревожеше се /до колкото бе възможно/ много за съдбата на детето си, но болката определено беше по-силна и замъгляваше съзнанието й, което от една страна беше хубаво, защото нямаше да мисли толкова за последствията и да се притеснява още повече.Все пак това беше раждането на първото й дете, а тя самата беше дете.Или не точно.Беше на 23, но не можеше да се каже че е пораснала достатъчно за този важен момент от живота й.
Уилям - съпругат й, най-добрият й приятел, мъжа който винаги бе обичала, сега я държеше за ръка, понасяйки болката от силната й хватка опитвайки се да се пребори със самия себе си.Със самия себе си...
Най-после стигнаха в болницата.Мелинда вече едва се държеше в съзнание.Вкараха я в една от залите.
-Дишайте госпожо Харвел! - подкани я една от сестрите докато акушера се опитваше да изроди бебето, без проблем.Само че беше малко трудно да стане така, защото и майката и детето очевидно не правеха опит да се задържат живи.Тоест...Детето нямаше как да направи този опит, но поне майка му можеше да се бори.
-Хайде мила! Ще се справиш - укоражаваше я Уилям.По челото му беше избила студена пот.Очите му бяха насълзени, защото усещаше че нещо не е наред.Личеше си по погледите на лекарите и на...на съпругата му, чиито поглед ставаше все по-изтощен и...гаснещ.Но най-накрая бебето се роди.
-Защо...не..плаче? - попита сякаш с последни сили Мел и се отпусна.Не й оставаше много.Усещаше го.Знаеше го.Очите й бавно се затваряха, но тя правеше всичко възможно да остане будна.Поне докато детето й заплачеше.Но не стана...Очите й се затвориха, духа й я напусна.Тя бе мъртва.И нима едно малко детенце, което не бе пораснало достатъчно за да се роди бе виновно за това?
Уилям...Той бе съсипан.Изгуби две жени в своя живот.Може би една жена и една бъдеща жена, но ги изгуби и двете.Как можеше този ден да е толкова ужасен? Той се строполи на земята и сълзите му започнаха неконтролируемо да се стичат по лицето му.Не го интересуваше че мъжете не плачат както му казваше баща му.Просто усети как една част от сърцето му се отлепи и се разби на хиляди парченца пред лицето му, за толкова кратък и ужасен миг.Стоеше...стоеше...стоеше...взираше се в една точка и изобщо не слушаше гласовете на медецинските сестри които го убеждаваха да му бият успокоително.Тогава той...той усети своето успокоително.Или по-точно го чу.Бебешки плач...макар и толкова тих и заглъхващ, го чу.Моментално се изправи и видя лекарите които бяха върнали към живот поне едно от неговите момичета.Бяха я върнали, но не можеше да гарантират че ще я задържат дълго.Защото тя беше само на седем месеца и половина.Раждането бе преждевремнно и всичко можеше да се случи, за тези два или три месеца в които щеше да живее в кувиоз.
Мъжът усети малката искра в сърцето му която се завърна.Но когато отново погледна назад...Видя жена си.Покрина с чаршав.Вероятно много скоро щяха да я занесат в моргата и да й направя аутопсия за да разберат на какво се е дължало това проклето преждевременно раждане и тази тъй неочаквана смърт.Уилям страдаше и се радваше едновременно.Обичаше жена си повече от живота си.Повече от каквото и да било, но той й бе дал обещание - Винаги да се грижи като истински баща за дъщеричката им и никога да не допусне да не й липсва нищо.И щеше да изпълни това обещание.Това бе по-важно сега...

Седем години по-късно

Сутринта беше мъчителна за малката магьосница, която снощи беше попрекалила с гледането на телевизия и сега не можеше да стане на време.Но и баща й не искаше това от нея, понеже беше рожденият й ден, а винаги когато имаше рожден ден я оставяше да прави каквото й харесва.Разбира се ако не беше беля де, защото Луси не се причисляваше към кротките деца които мирно и послушно седят в очакване на поредната молба от родителите си или от който и да било. Не! Щеше да направи всичко възможно да ядоса някой /разбира се не точно умишлено/ само за да се забавлява, нищо че това щеше да й донесе само наказание от което тя нямаше да си вземе поука.
Тази дата беше сътбоносна за малката чаровница, защото стваше на седем и баща й й беше дал обещание - да й кажа нещо много важно за произхода й и изобщо за самата нея. Но това разбира се не я трогна особенно, но щеше ако знаеше какво точно щеше да разбере в този ден.За това и не си направи труда да става от леглото рано. Беше изпълнена с търпение.
Около 11 часа, първокласничката най-после благоволи да се събуди от сън и да отиде в кухнята където Улям беше приготвил палачинки в чест на своята малка червенокоса рожденничка.
- Я кой се събудил! - възкликна мъжа престорено и се засмя, последван от сладкият гласец на дъщеря си.
- Какво щеше да ми казваш тате? - попита момичето и седна на масата, като започна да си яде палачинките, правейки безуспешни опити да го прави като дама - с нож и вилица. Но това просто не беше тя, за това реши да не си прави излишни опити за глезотии и започна да си яде закуската по добрият стар начин - с ръчички.
- Амии... - започна бавно Уил, като се беше подпрял на кухненският плот, скръстил ръце пред гърдите си - Ти си магьосница.
- Да добре...а ти си Супермен - отвърна момиченцето и продължи да си яде закуската без излишни емоции.
- Не. Сериозен съм. - каза бащата и реши да й демонстрира, защото знаеше че без да направи някоя магия няма да стане.Извади си магическата пръчка от задният джоп на джинсите и рече - Имобулус - посочи пръчката към дъщеря си която само стоеше и го гледаше с безразличие. В този момент тя бавно започна да се издига нагоре като балон пълен с хелий и изпищя уплашено. Уил се засмя на изражението на дъщеря си.
- Сега ти си супермен! - каза й и отнво се засмя.Момичето вече беше преодоляло началният шок и вече се рееше из стаята като птичка която току що се беше научила да лети. - Сега вярваш ли ми вече?
- Оу да! - отвърна детето и в този момент се блъсна в аспиратора и събори няколко солници и кутията с брашното на земята. - Опа... - засмя се детето и продължи да лети из стаята - И аз ли мога да правя магии?
- Ами...магьосница си! Разбира се че можеш...Ще можеш - поправи се Уилям и хвана дъщеря си през кръста.Направи контра заклинанието и тя отново върна тегловността си.
- Еха...А защо "ЩЕ МОГА"? - попита любопитно детето.
- Защото още не си порастнала достатъчно за да правиш магии.

Вече на 11

Отново рожден ден, но този път нетърпеливостта на Лусинда беше достигнала връхната си точка и беше будна още от 6 часа сутрина в очакване на писмото от Хогуортс. Щеше да остане много разочерована ако не получи писмо, защото от цели пет години насам се подготвяше за този момент, в който в къщата й ще влети сова и ще пусне в ръцете малък бял плик в който пише че е приета в Хогуортс.
От сутринта до обяд, момичето стоеше в стаята си и гледаше през прозореца чудейки се какви ли щуротии и магии ще прави в училището.
Най-накрая, някъде по обяд в къщата влетя чисто бяла полярна сова, на чиито крак беше завързано нещо. 11 годишната червенокоска изпищя от радост и веднага отиде при красивата граблива птица.Погали я набързо и развърза писмото от крака й. Отвори го и...Избухна! Започна да бяга из къщата като изтървана с писмото в ръка и през цялото време викаше "ОТВАМ В ХОГУОРТС, ОТИВАМ В ХОГУОРТС". Скачаше по диваните и леглата.Просто щастието й не можеше да се опише с думи или действия, но това беше нейният начин.Е поне в този момент.
Уилям беше навън в двора и разговаряше със съседите, когато чу че дъщеря му вика в къщата.Уплаши се че може да е станало нещо лошо, но когато отиде и я видя толкова щастлива и разбра какво всъщност е викала през цялото време се усмихна и отиде до нея.
Лус се тръшна на големият кафяв диван в хола и започна да диша тежко.
- Тате...отивам в Хогуортс! - каза сякаш с последни сили детето и се усмихна изморено, подавайки малко намачкано писмо на баща си.
- Да мъник...отиваш там. Но ще трябва малко да сдържаш емоциите си!
- Дадено! - усмихна се Лус и за миг затвори очи. След малко ги отвори изведнъж и попита - Кога ще ходим да ми купиш нещата за училище?
- Другата седмица...

Първата година в Хогуортс, мина само с няколко наказания и най-много минус 10 точки на Рейвънклоу заради своенравието на червенокосата си ученичка, но пък за това тези минуси бяха компенсирани от многото плюсове, пак от същата ученичка заради нейната старателност в ученето и домашните.
Втората...по същия начин.
Като цяло учебните години бяха много забавни и изпълнени с много хубави и незабравими моменти...

Допълнително:
~1~ Най-голямта фенка на Skillet! ;D
~2~ Има котка - Марк
~3~ Любими предмети - ГЗМС, ЗСЧИ, Отвари, Куидич
~4~ Може да свири на китара и пиано
~5~ Владее Английски, Френски, Немски и Испански

Снимка:
Червенокоска ^^
И пак...

by **Дева Мъсъл** Нед Юни 05, 2011 9:57 pm

Много хубав герой. Приета. (:
Надявам се, че си пратила всички тестове.

by Sponsored content

Герои на Пети курс

Герои на Пети курс

Re: Герои на Пети курс

Re: Герои на Пети курс

Re: Герои на Пети курс