Нужната стая

След уморителния и несръчен ден Лин си полегна на удобното балдахиново легло в спалнята на момичетата. Всички вече си бяха легнали , само не и нашата мила и непохватна госпожица. Линз реши , че трябва да направи някоя пакост , но реши също , и че трябва да е послушно момиче. Едната и страна казваше
Трябва да направиш нещо щуро и ненормално , защото ти е скучно , а другата казваше :
Недей да се забъркваш в каши , още на първия си ден . Ти си отговорна
Но така или иначе , докато не реши какво да прави , първокурсничката се запъти из коридорите на странното училище.
Момичето беше сложило старата мантия невидимка на майка си , и кръстосваше коридорите , опитвайки се да научи тайните на училището.
Това естествено беше невъзможно , но Лин все пак беше още малка и глупава и не умееше да разсъждава като хората. Около нея имаше най-различни портрети и картини , коя от коя по странни и непридвидими. Имаше също и учители , които патрулираха по коридорите , но Линда беше незабележима , и това искренно я забавляваше.
Но разбира се много хубаво не е на хубаво , и калпавата госпожичка както си вървеше , събори една вазе точно до учителката по Трансфигурация. За радост на момичето професорката не я видя и Лин побягна в съвсем обратна посока. Разбира се последва и спъване . Все пак на момичето и беше вече навик. Тя заклещи крака си в едно от изчезващити стъпала и не можа да се отскубне. Мантията отхвърча на пет метра от Линз и тя промърмори тихо :
-По дяволите
Това беше първата глупост която излезе от устата на момичето
Някакъв шум близо да нея прекрати ядосаните и мисли и Хафълпафката се заслуша. Идваше от съседния коридор и с последни сили измъкна кракът си насила и се претърколи. Скри се зад едни доспехи и се заслуша , да разбере от къде идва шума , но безуспешно . Доспехите паднаха на главата и и остра болка я проряза над тила. Тогава , някой се появи и я изправи на крака. Тя му промърмори
-Мерси
Тръгна да си ходи , но тогава една гениална мисъл мина през ума и . Тя прошепна несигурно на момчето:
-Аз съм тръгнала да извършвам нещо , ако искаш ела- вметна уж нехайно Хафълпафката.
Беше сигурна , че той е първокурсник , но съблазнителната мисъл , да направи пакост беше по-добра.
Очите и заискряха , докато тя оформяше плана в главата си . Личеше си , че момчето е добро , но няма нищо лошо , да подивеят малко .
А пък и нямаше да ги хванат , нали имаха мантия
Линзи знаеше , че е грешка но точно в момента не и пукаше особено . Момичето имаше гениален план и беше готова за действия . Рискът си струваше , дори да я накажат много , а това няма да стане.
Всичко е гениално- помисли си Лин и се усмихна сама на себе си

OMG!!
Още едно прилично и послушно момченце , което не иска да се забърква в каши. На Лин и писна от такива хора , но реши да си замълчи
-Хайде бягай от тук бъзльо- нападна го момичето- Бягай докато не са те хванали , но аз нямам намерение да го направя. Оставам тук и ще извърша нещото което съм се намислила- закани се Хафълпафката и понечи да си отиде , но понеже от удара още не се беше оправила падна. Момчето реши да и се притече отново на помощ но Линз реши да го изпревари и му каза :
-Добре съм . А сега бягай от тук , господин приличие.
Момичето не се държеше така попринцип , но той наистина си беше за убиване. Чела беше и много по-страшни неща , че са се случвали в Хогуортс , а никой не е бил наказан дори.
Ето например леля и , беше изгорила с магия , едно от дърветата в забранената гора , и никой нищо не и е казал , само са говори ли с родителите и .
Нейната пакост не само , че беше невинна а и никой нямаше да разбере за нея.
Когато Линз отвори очи и вия още пред себе си момчето от Рейвънкуол. Тя се ядоса:
-Нали не искаш да се докараш в беля? Тогава какво забога правиш още тук .. Съжелявам , че ти говоря така , но ти сам каза , че не искаш да те хванат- сепна се Лин малко по -учтиво
Според Хафълпафката хората не знаеха какво искат , а това е най-страшното. Непостоянни са , а това най-много дразнеше нашето младо момиче
На единия ден искат това , на другия друго.
Според Лин или знаят какво искат или не знаят. Но повечето хора оставят всичко за последния момент , за разлика от Линз . Тя действаше импулсивно , както вече се виждаше . Правеше всичко на момента , и понякога това и изиграваше лоша шега.
Нещо обаче се размърда и момичето реагира светкавично , като дръпна Аластър ад доспехите и падна върху него.
-Внимавай- изсъска му Лин и се отмести

Момичето не одобряваше това че не искам да загазя и си мислеше че незнам какво искам,но аз исках няколко неща:Да се представи коя е , и да и спася "задника" от неприятности.Изведнъж се чуха стъпки от съседния коридор и плаха светлина от лампа се подаде.Скрихме се под мантията невидимка,но забравихме да затвориме вратата.Показа се човек с дълъг крив нос,изгърбен и имаше котка.Бях чел за този човек,казваше се Филч а котката му Г-жа Норис.Той се провикна:
-Кой е там?И се запъти към вратата пред която ние плахо отстъпвахме.
-Конфундус! Прошепнах насочвайки пръчката си към Филч.
Той ни остави и тръгна по грешна следа.
-Виж какво направихме,сега няма да престане да ни търси.
Докато бягахме чухме някой да говори в отсрещния коридор.
Отидохме и заварихме някакъв портрет на дядо,който не спираше да говори.
-Авис!Прошепнах отново.Пъстрите птички полетяха като игли срещу портрета.Уцелиха само мантията му,но бе достъчно ,за да млъкне.Зад нас чухме:
-Ах,досадни хлапета,няма да се разберат...и няколко ругатни излезнаха от устата на Филч.
Беше ни донякъде забавно,но не и след като Филч се ядоса,защото видя как портрета на стареца е направил египетска поза а по мантията му бяха забити птички като карфички.
Е,сега на къде?Попитах и погледнах момичето,което така и така не се представи.Дойде време да се повторя.
-Не ми отговори първия път ,но аз пак ще те попитам-Как се казваш,кой дом си?
Вгледах се в момичето с презрение и закачливи очи.

.

Ах, проклетата мантия! Пръстите му сръчно развързваха жълтия шал, който плътно беше увил около врата си и още преди да се беше изкачил до коридора на шестия етаж бяха започнали да махат черната мантия. Итън се огледа притеснено, да не би да има някой в коридора и после като котка се промъкна до познатия стар гоблен. Мантията вече беше почти паднала от раменете му, като отдолу се виждаха спортните мъгълски дрехи и високите широки обувки, които изглеждаха сякаш едва се задържат на краката му. Дрехите, с които се чувстваше себе си, тази мантия го побъркваше.
Той направо тичаше, докато минаваше три пъти покрай стената за да накара вратата да се появи. Нямаше търпение да влезе в любимата си стая и да се отпусне в мъгълската обстановка. Сякаш за това живееше. Какво ли щяха да кажат съучениците му ако разберяха за какво живееше? Сърцето му туптеше силно и той отброяваше ударите му, като ритъм, усещайки как движенията вече се зараждат в главата му.
Като привидение вратата изникна на стената и Итън натисна силно дръжката отваряйки я. От два дена не беше...
Кожената чанта заедно с всичките книги вътре тупна оглушително на пода. Имаше някаква грешка. Итън мразеше да има чувството, че е сгрешил. Опита си да си спомни ясно думите, които се бяха въртели в главата му, докато минаваше покрай стаята. Не, нямаше грешка. Бяха същите като онези, които беше повтарял пред тази стена почти всеки ден вече повече от три години.
Тогава защо стаята изглеждаше така? Златистите очи зашариха из непознатото помещение в търсене на нещо познато, докато не зърнаха фигура. Тялото му се вкочани и той се молеше сърцето му да не туптеше толкова силно, затаил дъх. Все още имаше време да се обърне и да си тръгне, нали?
Ако онзи в стаята беше учител, имаше опасност Итън да си изпати. Не знаеше дали учениците имат право да ходят в тази стая. Тялото му се обърна рязко и безшумно и мускулите му се напрегнаха миг преди да хукне. И точно в този момент тих леден глас продра тишината и сякаш му зашлеви шамар.
Беше късно да се опитва да бяга, надяваше се поне присъдата му да не е особено тежка. Итън се обърна и с изправи пред непознат мъж. Може би го беше мярвал някъде из замъка, но нямаше спомен.
- Кой си ти?

.

- Пусни ме! - прекъсна го Итън, съскайки заплашително. Как, по дяволите, беше успял да се насади така без реално да е направил абсолютно нищо?
Желязната хватка, в която силните пръсти бяха стиснали врата му се отпусна и другият ученик се отдалечи крачка назад. Итън изви врат на ляво и на дясно, изтупа се театрално и придърпа леко черната мантия върху мъгълските дрехи. Вдигна глава авторитетно и впери поглед, изпълнен със стоманено безразличие, в непознатия. Съмняваше се, че онзи го е пуснал само, защото му беше казал или пък от добра воля.
- Какво е това? - студеният глас прозвуча подигравателно и насмешливо, докато ръката му сочеше дрехите на Итън. Шестокрусникът се насили да не се изчерви, като вместо това се ухили предизвикателно.
- Дрехи, обувки... На какво ти прилича?
За отговора си получи един яден поглед, но другият не продължи темата.
- Какво правиш тук? - изплющя гласът му като леден камшик. - Откъде знаеш за стаята? Ти си ученик...
- Както и ти, така като гледам - при тези думи някаква странна гримаса се появи на лицето на седмокрусника и той отвори уста, но Итън не го остави да говори. - Правя каквото и ти. Не виждам особена разлика.
- Откъде разбра...?
- Има ли значение? - почваше вече да се нервира. Този за какъв се мислеше? Да, може би беше по-голям. Да, може би беше префект, но това все пак не му даваше... Всъщност, и той не знаеше кое какво му даваше. Изобщо не го интересуваше. Искаше само този да го остави намира, все пак нищо не му беше направил... все още. - Аз знам за нея, ти знаеш и не сме единствени. Какво значение има?
Усещаше как гневът се надига в него и това не му харесваше. Гневът го правеше различен, неконтролируем, караше го да се чувства сякаш няма власт над самия себе си. А неговият идеал за свят беше той да има контрол над всичко. Не биваше да става така, той не искаше да става така. Искаше просто да...
- И между другото...
Ако имаше контрол над гнева на другото момче, определено щеше да се чувства по-добре. Отправи към него още една предизвикателна усмивка, оглеждайки се с все същото театралничене.
- Каква е тази стая? Сладка е...
За него самия това, в което се превръщаше Нужната стая, когато искаше да влезне в нея, беше негова слабост. А за да скрият и защитят слабостите си, хората правеха всевъзможни неща. Първият стадии беше гневът. Стреляше в тъмното, но май стрелата беше открила целта. Итън наблюдаваше с привиден интерес как ядът се изписва по лицето на момчето и всъщност искрено се забавляваше. Този път щеше да бъде подготвен ако онзи решеше да скочи към него без предупреждение. Вратът му определено не изгаряше от желание отново да бъде заключен между тези пръсти.