Уроци на шести курс

Ониксия влетя шумно в кабинета по Защита срещу Черните изкуства. Цялата стая утихна внезапно, сякаш с магическа пръчка...
"О да, умна си Ники. Да не би случайно всеки един от хората в тази стая да има магическа пръчка?"
Шегата на бе смешна и шестокурсничката го знаеше. Всички погледи бяха вперени в нея. Младата учителка я гледаше с укор, а дългите и тъмни къдрици се поклащаха, докато тя едва-едва поклати глава със съжалителна физиономия. О да, това със сигурност щеше да се отрази на оценката й след часа.
"Все на мен ли!" измънка наум синеокото момиче, а на глас каза:
- Аз...съжалявам п-р Николаевна. Имах лоша нощ, лоша седмица... и като цяло лошо начало на учебната година. И сега отново продължавам да ви провалям урока, обяснявайки се. Съжалявам още веднъж.
Другите шестокурници продължиха да я гледат. Ама тези какво? Не бяха виждали момиче на 16 години високо 164 сантиметра ли? Не беше чак толкова ниска да му се невиди...
- Хайде ученици, не е като да не сте виждали човек, нали? - отклони вниманието учителката.
Грифиндорката не можеше да опише колко бе благодарна на преподавателката. Не че не обичаше да е център на внимание, беше свикнала всички да я знаят или поне един път да са чували името й, с всички тези пакости и наказания...И все пак мразеше да я зяпат втренчено. Както се изрази професор Николаевна, не е като да не са виждали човек висок 164 сантиметра, макар последното да го бе спестила. При тази мисъл Никс се усмихна. Беше заела тихичко мястото си и се опита да извади нещата си още по-тихичко...което естествено не й се отдаде. Мастилницата й се бе закачила за един конец на чантата й, който в интерес на истината Ониксия отдавна трябваше да е махнала, но все не й оставаше време. В опитите си да я измъкне, малката стъклена бутилчица просто се изплъзна от пръстите й и се разби на хиляди малки парченца в пода.
"Да му се невиди, по-лошо може ли да стане?"
Фар зарови глава в ръцете си. Този ден беше от ужасен, по-ужасен. Беше се успала, беше провалила часа на директорката.
"Ониксия Фарел, ти си ужасна грифиндорка! Не заслушаваш тази чест..."
Тя облиза устните си и се изправи. Явно просто ще трябва да изчака часа да свърши и ще опита да се извини на преподавателката. Подпря лакти на масичката, на която седеше и се постара да съсредоточи мислите си в урока.


ЗЪНННН!
Звука на звънеца извади Никс от унеса й...и й напомни колко малко бе чула от урока. Беше си казала, че ще слуша и ще внимава, но нещо друго все отвличаше мислите й. Този път, това бяха меките бели снежинки, тихо сипещи се навън. Тези малки, блестящи ледени късчета падаха леко и сякаш се опитваха да завият цялата земя с белия си юрган. И как нямаше да й отвлекът вниманието, те бяха така феерични, дори неестествени...Бяха като малки феички, които идват да преобразят земята за няколко месеца и после си тръгват оставяйки света да копнее отново за тях. И макар с красотата да носеха и студа, това бе нещо, което може да се преживее...или поне тя можеше.
Изведнъж до ушите й достигна шума от съприкосновението на тебешира с дъската и шестокурсничката рязко вдигна поглед. Пренесе набързо няколкото реда върху пергамента си и си прибра нещата.
- Свободни сте.
И целия шум, който бе сдържан през часа изби навън. Обичайното бъбрене след първия урок, обсъждането на урока и естествено на последните клюки, хора и всякакви други неща. Ники присви очи и се почеса по главата. Можеше да й се наложи да изчака няколко минути докато всички се изнижат. След като и това стана, синеокото момиче се приближи до катедрата.
- Професор Николаевна? - попита тя тихо и сведе очи.
- Да, Ониксия?
- Аз...аз искам да се извиня отново, че провалих часа ви и закъснях. Обещавам това да не се повтаря повече. Но се надявам да ме разберете - вчера беше малко лош ден, а цялата седмица беше като някакъв кошмар за мен. И да, Грифиндор победи в първия си мач за годината и това ме радва, но има нещо, което ме притеснява. И понеже сега трябва да тръгвам, мога ли да дойда по-късно в кабинета Ви и да Ви споделя причините за моето притеснение?
Грифиндорката знаеше, че има доста малко време, за да стигне до кабинета по История на магията и понеже не искаше да закъснява и за този час, тя се изстреля навън без дори да чуе отговора на директорката. Е, да се надяваме, че е бил положителен.

Ники стоеше като гръмната. "...разделяне на плътта чрез рязане...погребване жив, чупене на кости..."
"Какви за Бога са били тези хора??!"
Шестокурсничката усети как й прилошава. Чувстваше се меко казано зле. Съдбата им е била ужасна. Какво щеше да стане с всички тях, с магьосниците ако бяха живяли по онова време...
"Може би точно за това се крием от мъгълите в днешно време. Може би тези глупави хора, които живеят само за собствените си скапани представи и се стремят да те вържат с вериги, да те набутат в някаква рамка на техните ограничени идеали..."
Дори сама Ониксия не знаеше защо се пали толкова. Огледа другите в стаята - имаше такива, които са също толкова възмутени, имаше и такива, на които това въобще не е направило впечатление.
"Но как би могло да останеш безчувствен пред нещо такова? Все пак става дума за наши предци!"
Синеоката грифиндорка имаше чувството, че всеки миг ще повърне. Но не...тя не беше толкова слаба и безгръбначна. Нямаше една грифиндорка да се показва толкова лигава я. Тя погледна в отсрещния прозорец. Беше ясно какво ще види - мъничката тъмнокоса, синеока шестокурсничка. А очите, да лъчезарните й, друг път мили очи сега бяха изключително светлосини, бяха студени айсберги, точно в този момент горящи с пламъка на гнева. Та така може да са убили някоя нейна пра-пра-прабаба или дядо, кой знае...Със същия късмет могат да убият и всеки един от съвременното поколение магьосници ако се покажат пред мъгълския свят.
"О стига Ониксия, точно затова нашия свят е скрит от техния. А сега се съсредоточи в урока и престани да си измисляш и да разсъждаваш по отминали теми."
Да, това трябваше да направи.
- ...Последните процеси срещу вещици в Западна Европа се състоят в края на 18 век - преди т.нар. Велика френска революция.
Директорката свърши да говори. Само като я погледне човек можеше да разбере защо е директорка. Високата й горда фигура, дългите лъскави къдрици, сините очи, които се плъзгаха из учениците в стаята с такава увереност...Ники бе чувала, че очите й са невероятни...и беше така. Ониксия бе сигурна, че всеки който се приближи достатъчно до нея и погледне в тези сапфири, може да потъне в тяхната дълбочина, да се опие от амбициозния блясък в тях...Професор Николаевна притежаваше една осанка...една аристократична осанка, от която веднага ставаше ясно, че тази жена е родена само за велики и отговорни дела.
- Домашното ви е да напишете съчинение на тема "Справедлива ли е съдбата на вещиците" и да ми го пратите по лична сова.
Звънеца тъкмо оповести края на часа. Преподавателката излезе от стаята, докато мантията й се развя зад нея. Дълго след напускането й, в стаята се носеше аромата й...
Ониксия метна чантата на рамо и също се запъти нанякъде.

-------------------------------------------------
Иначе държа да отбележа, че с това описание на учителката не целя да се подмазвам за по-високи оценки или нещо подобно. Просто описвам чувствата на героя и обстановката около него. Пък и тъй като музата ми е изчезнала от седмица-две и просто не знаех какво друго да напиша. И знам, знам, че не съм написала кой знае какво и е доста кратко, но...

Противно на установените още от първия му ден тук навици, днес Итън беше първият ученик престъпил прага на класната стая по Защита срещу Черните изкуства. Той седеше на един от чиновете в средата на кабинета и изглеждаше сякаш му костваше неимоверни усилия само да присъства. Той гледаше втренчено вратата на стаята, но от влизащите ученици виждаше само размазани сенки, профучаващи пред погледа му. За разлика от всичките си съученици, той никога не беше харесвал особено Защитата. Да, вярно - борбата с тъмната магия си беше предизвикателство и беше интересна, но Итън не се интересуваше особено от това стане велик герой, който да се бори с черни магьосници. А когато някой го попиташе защо, той никога не беше способен с точност да обясни какво не обича в часовете с директорката.
Гласът на професор Николаевна го накара да излезе от мислите му и поне да се опита да внимава. Но когато тя обяви темата на часа, топло и приятно чувство заля Моргенстърн. Не помнеше някога да е бил толкова доволен от темата на часа по Защита срещу Черните изкуства. Бяха взимали подобен материал по История на магията в по-долните курсове и още тогава той страшно много се заинтересова от него. Не разбираше какво точно общо имат гоненията на вещици с черната магия, но поне те го накараха да следи думите на преподавателката с внимание и разбиране. Ръката му автоматично записваше някакви неща, докато мозъкът му си обработваше информацията по негов си начин.
Едно не разбираше - какъв е бил смисълът от всичките тези гонения. Не беше ли пределно ясно, че един истински магьосник никога не би изгорял на кладата или пък би позволил да му бъдат изпочупени костите? Имаше хиляди заклинания, с които можеше да се избегне това. А това, което истински го нараняваше бяха зверствата, на които мъгълите са били способни. Всички хора в живота му, които бяха важни за него, бяха мъгъли и години наред той беше вярвал, че е такъв, дори не беше знаел за магьосническия свят. Хората през средновековието са били жестоки, наслаждавали са се на мъченията, които са причинявали на другите. Въпреки че тези зверства бяха сравними с мъченията и гаврите, които някои магьосници са налагали на мъгълите само за забавление.
Итън си позволи да отклони внимание от думите на учителка и огледа класната стая. Малко бяха учениците, които не следяха урока. Моргенстърн понечи да се върне към пергамента си, когато погледът му се спря на една шестокурсничка, която май беше от Грифиндор. Трябваше да се засрами от себе си - дори учениците от собствения си курс не познаваше. Странно изражение се беше изписало на лицето на момичето. Някакво отвращение и изглеждаше сякаш и прилошава. Итън отмести поглед от нея. Можеше да я разбере, не беше единствената отвратена от начина, по който Църквата се е отнасяла със собствените си вярващи, но се опита да не и обръща внимание и отмести поглед от нея, впервайки го в професор Николаевна. Лицето и беше строго и излъчваше авторитет, а устните и разказваха с един увлекателен глас, който не можеше да бъде пренебрегнат. И преди да се беше усетил, тя обяви края на часа, нещо, което не му се беше случвало преди по този предмет.
С домашно Итън беше сигурен, че ще се справи. Струваше му се повече от лесно. Не вярваше да му отнеме повече от половин час в библиотеката. Звънецът би и ръцете му светкавично събраха нещата от чина, набутвайки ги в кожената чанта.