Лунната поляна

В началото на забранената гора се бе разположила Лунната поляна. Това беше едно много любимо за възпитаниците на Хогуортс място. Първокурсници весело си играеха, по-големите пък си говореха, а други просто се скриваха под някоя дебела сянка и си почиваха. Поляната беше обширна, с много и най-различни цветя, които при пълнолуние светеха със светлината на луната. Като заговорих за пълнолуние се сетих за нощта... Да, почти никой от учениците не беше виждал поляната през нощта. Удивителната гледка можеше да убие човек. Из въздуха жужаха хиляди малки, светещи светулки. Луната пък от своя страна беше като майка на всички долу. Всичко на поляната - и цветята, и тревата и светулките светеха с нейната светлина. Като че ли се бяха скрили под пелената, която образуваше със светлината си. Тя, луната, стоеше в небето, но беше толкова близо, че все едно всеки момент можеш да се протегнеш и да я докоснеш. Но това беше само част от вълшебството на тази част от околностите на замъка.

Беше на здрачаване. Огненочервените езици на залеза ласкаеха всеки стрък трева, всяко лале. Слънцето се потапяше в кърваво море, далеч зад високия хълм, който тънеше в спокойствие. Наоколо всичко показваше, че идва лятото – едрите плодове на черешите тежаха на леките клони, наситенозелените листове обагряха царствените корони на дърветата. Въхдухът бе тежък и задушлив, но напоен с аромата на лятото.
Лунната поляна бе възможно най-красива, обагрена в стотици нюанси от отиващото си Слънце и жълтеникавите звезди на небосвода. Дълбоките сини води на езерото се вълнуваха почти незабележимо под лекия бриз. Всичко бе тихо и спокойно, без човешко присъствие наоколо. Или поне на пръв поглед.
До едно от високите черешови дървета, зад високите стръкове трева бяха оставени два кеца, които бяха също тъй шарени, като дъгата, която се лъкатушеше в езерните води. Но притежателят им определено не бе около тях, сигурно се намираше в замъка, без дори да подозира, че си е забравил обувките..
Разбира се, черешата побърза да протестира, като разклати клоните си по-бурно, отколкото би трябвало в тази безветрена вечер.
Еърс Монфор, възпитаничка на училище “Хогуортс” в същия момент се бе разположила спокойно между два едри клона. Червените й устни отхапваха с нетърпение една едра череша, а другата й ръка се протягаше към следващата. Така определено беше по-добре. В тези късни пролетни вечери предпочиташе да вечеря на дървото, отколкото в столовата, която гъмжеше от ученици, които се протягаха един връз друг за поредното парче пилешка кълка. За Еър това беше доста отблъскващо, затова тя бе решила да си устрои тиха и приятна вечеря.
Ръката й, която енергично разделяше плодовете от листата изведнъж замръзна на едно място. Сякаш спря да диша за момент, тя се заслуша в прииждащите стъпки. И най-лошото – посетителя идваше точно към нея!
‘В името на всички буболечки, моля те да не ме види’.
Най-ужасяващата й мисъл бе, че това би могла да бъде не кой да е, ами самата директорка, установила отсъствието на Еърс. След това разтърси глава невярващо. Монфор бе толкова малка и незначителна, че трудно би могло да й се обърне внимание. Значи бе просто някой ученик, дошъл също като нея да успокои нервите и мислите си. И въпреки това определено трябваше да внимава.
И тогава я видя – огнени коси, бледа кожа, висока фигура. Определено не я познаваше, но й се струваше, че бе по-голяма от самата нея. Затова затаи дъх и просто зачака момичето да изчезне.
Напук обаче, непознатата просто седна под короната на дървото и въздъхна с облекчение. Очевидно се радваше – очите й се опитваха да попият всеки детайл от този красив залез. Докато погледът й не попадна право в шарените обувки, зад извивката на стъблото. Момичето скочи като опарена и веднага осъзна, че не е сама. Заоглежда се трескаво наоколо, но не откри никой.
Изведнъж дървото над нея се разтресе заплашително и от гъстите клони изникна Еърс, политаща право към непознатата. Приземи се върху нея и успя да я събори.
- Съжалявам, съжалявам, червено момиче. – заоправдава се със загриженост Еа и веднага стана и подаде ръка на девойката. – Много, много, много съжалявам, червено момиче, бях невнимателна. – В очите й се четеше дълбоко съжаление и въпреки това любопитство да опознае личността пред себе си.

Единственото нещо, което мразех, относно училището, бе дългите часове, киснейки в библиотеката или в общата стая, когато навън времето просто те умоляваше, викаше те с всичка сила да му се насладиш. Но уви, днес, както всеки ден, бях прикована към учебника по трансформация в общата стая, заедно с още няколко ученици от пети и седми курс. Предстояха изпити и неученето беше изключено като опция.
За секунда откъснах глава от урока, в който се бях зачела и погледнах през прозореца. Огненочервеното слънце плъзгаше последните си лъчи по хоризонта и силно осветяваше билата на високите планини. В близък план, на двора, се намираха няколко ученици, които бяха свършили с домашните си. За миг, у мен се породи нестихващо желание да изляза, за се насладя на прекрасния залез, вместо да уча.
Точно това и направих. Изведнъж хвърлих учебниците си на дивана и се затичах към изхода. Дебелата дама започна да негодува срещу шумното ми излизане. По принцип се извинявах, но този път желанието ми да кажа "Довиждане!" на слънцето от по-близо кипеше в мен. Когато излязох навън, с пълни гърди вдишах от въздуха, наситен с аромат на лято и се заслушах в песента на щурците. Знаех, че точно сега, лунната поляна е изключително красива и определено, място откъдето хубаво можеше да се наблюдава залеза. Изобщо не мислех за това, че утре ше отида без домашна по някои предмети. Всеки път бях изрядна, какво толкова бе веднъж? Щяха да ми простят.
След около три минути тичане, пристигнах на поляната, която, както предполагах, беше много красива и тревата сякаш бе полята със слънчева светлина. Предположих, че няма никой друг. Обикновено, по това време на денонощието, повечето ученици се прибираха по общите си стаи и се приготвяха за вечеря.
Тъкмо, когато се отпуснах, облегната на едно дърво, чух шум и рязко станах. Заогледах се насам-натам, изплашена, но не видях никого и тъкмо, когато се приготвих да си седна обратно, върху мен връхлетя момиче, което ме събори на земята. Това не беше никак трудно, поради слабата ми, крехка фигура.
- Съжалявам, съжалявам, червено момиче - започна да ми се извинява непознатата, като стана бързо и ми помогна да се изправя.
- Не се притеснявай - усмихнах се любезно аз и се поизтупах малко - Случват се такива неща - довърших и отново се усмихнах.
Момичето беше доста притеснено, но когато й казах, че всичко е наред, тя се успокои и също се усмихна.
- Предполага, че и ти искаш да избягаш от сивото ежедневие и Лунната поляна ти се е сторило прекрасно място, а? - засмях се,а след това реших, че ще е най-любезно да се представя - Александра Спенсър, Грифиндор, шести курс. На кратко - Лекси.
За пръв път се представях по този начин. Предпочитах да казвам "Александра" или просто "Лекси", но установих, че пълният начин на представяне дава по-ясна представа за човека и дава знак, че е добронамерена личност, открита за нови запознанаства. Обожавах да чета за психологията и поведението на човек и бях доста наясно с подобни неща.