Огледалото

Местещо се стълбище, а после още едно, и още едно. Мамеха вече беше толова ядосана на коридорите в "Хогуортс" и този, който беше направил учителските спални и дом "Рейвънклоу" толкова високо, че й идеше да го намери дори и в задгробния живот, за да му вдигне един качествен скандал. Неусетно преподавателката се беше озовала на четръвтия етаж. Там никога не беше ходила, защото не й беше известно да има нещо интересно и важно. Сигурно имаше само складове или вече неизползваеми класни стаи. Жената се намираше пред една обикновена врата, която беше готова да подмине в търсене на адекватно стълбище, която да я заведе до познато за нея място. Само че някакъв вътрешен подтик я накара да я отвори.
Противно на очакванията й, Мамеха намери едно съвсем празно помещение, в което имаше само някакъв висок предмет, покрит с голямо парче плат. Тя пристъпи вътре леко и затвори вратат след себе си. Във въздуха се носеше странно напрежние. Беше тихо като в гробница и всяко движение на преподавателката се чуваше - шумоленето на ръкавите й, скърцането на дървените греди под краката й, дори дишането й. Нещо я привличаше към платното. Протегна ръка, дръпна го рязко и то се свлече на земята. Откри се гладката повърхност на огледалото "Ейналеж". Рамката беше гравирана и имаше посление.
- Еиналеж итото щерог-йанаит отецил мавза коп не. - прошепна тя като заклинание за древна магия. Тогава погледна в огледалото и рязко се отдръпна назад. Не знаеше какво да мисли. То не беше показало образът й, поне не само нейният. До нея имаше детска люлка, от която се подаваха две малки детски ръчички. Очите й се напълниха със сълзи. Това не беше обикновено огледало. В него имаше нещо магическо. Докато Мамеха се опитваше да преведе надписа, старата врата на стаята изскърца и вътре влезе един мъж.

- Няма нищо! - възкликна тя до някъде облекчено и направи няколко крачки към Дерек, хвана го за ктката, за да го задържи и най-после успя да се откъсне от огледалото, което показваше така желания от нея образ.
Сякаш цяла вечност се беше взирала в детската люлка и беше изгубила представа за времето. Ако колегата й не беше дошъл, сигурно щеше да прекара цял ден в тази стая без да забележи, че е пропуснала часовете си. Евентуално щяха да тръгнат да я търсят, но това не беше особено добра идея. С Дерек се беше запознала на празнеството по случай началото на учебната година и беше разбрала още по акцента му, че е англичанин и непременно е учил тук. Значи разбираше от шантавите стълбища и можеше да й помогне да се махне от това прокълнато място и да забрави за съществуването му. Бебето, което виждаше в огледалото, не беше нейно, не съществуваше и никога нямаше да съществува. Просто нямаше начин да се роди. Така казваха всички лекари, така казваше и горчивият й опит с мъгълските и магьосническите лекари.
- Малко е странно, но... - започна да обяснява тя. - се изгубих. Не съм учила в "Хогуортс" и се чувствам като хамстер в лабиринт от картонени кутии. Можете ли да ми помогнете да се измъкна оттук? - думите й звучаха разпалено,сякаш наистина искаше да си тръгне по-бързо, но сълзите по страните й още блестяха.

- Да, да, съвсем добре. - припряно отвърна Мамеха. Не искаше да говори с никого за болката си. Така или иначе не можеше да й се помогне и никой жив човек не можеше да я излекува. Добре че Дерек се беше появил, за да я избави от ситуацията, в която се беше изгубила не само физически, но и духовно. Отдавна не си беше мислила за изгубеното дете и бившия си съпруг. Сега спомените й се връщаха с мълниеносна скорост. За миг поиска да беше умряла заедно с нероденото бебе, но Бог я беше оставил жива. Сигурно беше извършила толкова непростим грях, че заслужаваше да страда до края на дните си. Поне можеше да бъде полезна на обществото като учеше младите магьосници и провеждаше изследванията си в областта на науката за растенията.
Преподавателката се насили да се усмихне, макар че всеки момент щеше да припадне. макар че огледалото беше зад гърба й, образът се беше врязал в съзнанието й. Беше така жив икрасив, че не искаше да изчезне. Мамеха веднага разбра, че Дерек бе забелязал нещо в поведението й, и се чудеше какво е. Не посягаше да изтрие страните си, сякаш сълзите не бяха неини.
- Какво е това огледало? - попита тя. Може би странните слова, написани на рамката му, бяха познати на професор Девъл. Той несъмнено знаеше повече за тайните на училището, от колкото тя. Магията на огледалото привличаше преподавателката, макар че образът, който й показваше, й причиняваше безумна болка. Ако знаеше, че демонска сила се бе вселила в предмета, може би нямаше да изпитва такова желание да остане загледана в него... завинаги.

Вече всичко си идваше на мястото. На Мамеха й стана пределно ясно защо виждаше именно този образ в огледалото. На пръв поглед безсмислен, този магически предмет можеше да бъде много опасен. Затова го държаха в празна класна стая, където никой не би се сетил, че се намира, за да не го открадне или използва за свои цели.
- Желания... - повтори думите на Дерек тя, сякаш размишляваше върху тях. - Странно. Не знам кому би бил нужен предмет, който да пренася човека в мечтания му свят, когато въображението може да свърши същото? Някои неща в магьосническия свят са така нелогични и излишни.
Тя направи няколко крачки назад към огледалото и стараейки се да негледа в него отново прочете надписа на рамката: "Не показвам лицето ти, а най-горещото ти желание". Разбира се, просто трябваше да прочете думите отзад напред, за да придобият смисъл.
- Мисля, че е добре да предупреждаватновите преподаватели за тайните на замъка преди да ги пуснат свободно да се разхождат из него. - забърбори Мамеха, за да изгони неловката тишина, която се прокрадваше между тайнствените реплики за огледолото и неизказаните, видяни в кристалната му повърхност, желания. Преподавателката взе плата и покри огледалото отново, но с крайчеца на окото си видя малка детска ръчичка да докосва рамката. За миг затвори очи и когато ги отвори, виждаше само една стая и покрито огледало.

Мамеха се почувства неловко. Осъзна, че преподавателят по ГЗМС изобщо не беше целял да се срещне с нея или с който и да било човек. Беше нежелана натрапница и май беше по-добре да си тръгне. Само че на къде? Не искаше да остава сама, защото мислите й щяха да я отведат отново пред това дяволско огледало, което все още не се беше счупило на хиляди парченца, за да заседне в около на едно малко момчеи да го направи роб на Ледената кралица, а показваше най-бленуваните за човека неща, често пъти невъзможни.
Колко грешеше в разсъжденията си Билколожката! Дерек, също като всички останали хора, искаше някой до себе си, някой, когото го е грижа за него. Ако Мамчеха си тръгнеше сега, щеше да потвърди тезата му, че никой не иска да бъде с него. Само че за нея той сега беше единственият човек, който с някакъв разговор можеше да отвлече вниманието й от току що видяното и болезнения спомен. Погледът й неволно се плъзна по дланта й. Вече нямаше следа от пръстен. Толкова отдавна беше всичко, че дори това се беше заличило.
- Извинете ме за нахалството, но може ли да попитам за къде бяхте тръгнали? Всъщност това е глупав въпрос. - смотолеви Мамеха и бързо излече отстаята. Не искаше никой да разбира колко е слаба всъщност и че има нужда от рамо, на което да се опре.