Уроци за шести курс

Днес Алисън имаше урок с петите и шестите курсове, затова стана рано и се приготви. Тази сутрин нямаше проблем със съня, може би, защото вече беше посвикнала с обстановката, а пък и познаваше учениците. Алис се оправи и отново отиде в кабинета си. Първо, Мег имаше с шестокурсниците, затова извади отнякъде едни листове и започна да преглежда преговора. Последно бяха изучавали Инкарцифорс, заклинание, което трансфигурира предмет, в такъв, за да може да хванеш (уловиш) противник си. Днес трябваше да преговорят и Мелофорс, и Лапифорс, а също така да се упражнят върху Инкарцифорс. Мег се зае с преговора, докато не би звънецът.
- Добър ден, ученици - поздрави приветливо Стоунър - Вече ме познавате, а също и знаете изискванията ми. Много се радвам да ви видя и се надявам, че и вие се радвате, макар че може би това е невъзможно - каза русокоската и се усмихна.
- Предлагам да започнем с преговора. Ако помните от миналата година, последно взехме заклинанието... - опита се да каже тя, но...
- Инкарцифорс - обади се едно от момичетата, без да вдигне ръка.
- Точно така, госпожице Ридъл, заклинанието Инкарцифорс. То може да превърне обикновен предмет в нещо, с което да заловиш противника си, или по точно се преобразява в нещо, така че да затвори същества или хора с или в себе си. Сега, ще проведем практически урок-преговор. За това трябва да се разделите по двойки. Ще използвате заклинанието срещу другаря си, а аз ще минавам и ще наблюдавам как се справяте.
При последние думи, в стаята настъпи еднаблъсканица и шумотевица, но бързо се върна предишното спокойствие
- Добре, сега се концентрирайте - подкани ги Мег, при което се започнаха замахания с пръчки, изричане на заклинанието и успехът се услади на някои от шестокурсниците.
Това продължи двайсетина минути. "Добре, достатъчно" бяха думите на Алисън, някъде към края на часа.
--Чудесно се справихте - похвали ги русокоската и по лицата на повечето се появиха усмивки. - За домашно ми опишете подробно действието на заклинанието Инкарцифорс. Приятен ден - пожела Стоунър, секунди преди да бие звънецът.

Никс стоеше безразлично подпряла глава на един от чиновете. Същата приятна миризма на хартия се носеше из въдуха. Лампите, чиито жълти светлини хвърляха отблясъци върху дебелите каменни стени бяха същите. Всичко това я караше да изпитва някаква носталгия, като се сетеше, че само още две години щеше да прекара в този така мил за нея кабинет. Трансфигурация и Грижа за Магическите създания бяха двата й любими предмета и й беше мъчно като се сети, че след две години вече няма да чака трескаво лятото да свърши. След две години щеше да прекрачи прага на Хогуортс за последна година.
Тя огледа шумните ученици. Бяха събрани шестокурсници от четирите дома. Ето в онзи край се бяха наредили едни зад други горделивите слидеринци. Веднага след тях идваха умните рейвънклоуци и спокойните, лоялни хафълпафци. Учениците от Слидерин както винаги гледаха учителите с безразличие, само тук и там се срещаха хора, които наистина гледаха с интерес. Тези с черно-сините мантии слушаха с интерес, а черно-жълтите бяха в унес и слушаха повече заради това, че трябваше отколкото за да научат нещо.
"Всеки с номера си." помисли си Ониксия.
Но нито заради носталгията, нито заради това, че имаше по-способни от нея ученици по любимия й предмет, не бяха причина за киселото й настроение.А като си помислиш друг път беше толкова весела и жизнерадостна...Обичаше Трансфигурацията, но настроението й беше меко казано ужасно.
Щяха да сменят позицията й в отбора. Не можеше да повярва! А цяло лято, а летата преди това беше живяла с мисълта да се върне отното тук, в отбора, при старите приятели. Само мисълта за късата дебела бухалка беше достатъчна причина да брои дните, дори часовете, които й оставаха да се завърне, да яхне метлата за пръв път. А сега дойде тази новина. Беше отвратително! Имаше чувството, че иска да избяга, да се откаже от всичко...
Небето навън сякаш отразяваше скапаното й настроение. Беше мрачно, сиво... Тя погледна вяло през прозореца към двора. Някакви първокурсници явно имаха свободен час и си играеха до фонтана. Как можеше да има толкова весели същества, когато на нея й беше толкова...когато се чувстваше толкова нелепо?
"Глупости! Не бъди егоистка..."
"Лесно е да се каже."
Очите на Ониксия днес бяха изгубили хубавия си син цвят и бяха като дълбоки ледени води. Беше доста разсеяна, слушаше госпожица Стоунър с едно ухо. А като се замисли, че преди това никога не се бе случвало...
Тъмнокоската въздъхна тежко и се обърна към преподавателката. Не беше изтървала кой знае колко много. Ставаше дума за последното заклинание, което бяха учили миналата година - Инкарцифорс.
- ... За това трябва да се разделите по двойки. Ще използвате заклинанието срещу другаря си, а аз ще минавам и ще наблюдавам как се справяте.
Думите на проферсорката достигаха до ушите на Никс, но тя въобще не ги осъзнаваше. Ако Пърл не я беше сръчкала тя дори нямаше да осъзнае какво е казала госпожицата. Чувстваше се като желе, толкова отпусната.
- Хей приемаш го прекалено навътре. - изсъска приятелката й.
- Да бе. - промърмори Ониксия - Сега ти си бияч и си доволна, нали?
Думите не бяха казани със злоба, а просто бяха отбелязани като факт...и Хон разбира се разбра това.
- Макар, че не съм аз човека, който трябва да го казва, защото знам колко много искаше да си бияч, а беше резерва. Разбери ме, радвам се за теб, но аз наистина го изживявам прекалено тежко...
Двете грифиндорки се наместиха на местата си и започнаха с опитите си.


- Чудесно се справихте. За домашно ми опишете подробно действието на заклинанието Инкарцифорс. Приятен ден.
Синеокото момиче постави шумно чантата на чина и напъха нещата си вътре.
- Довиждане госпожице. - каза тихо Ониксия, докато минаваше покрай катедрата и профуча навън без да се обръща.

7.30 сутринта. Слънцето изгряваше над планините и осветяваше всички стаи на замъка Хогуортс. О, колко беше красиво. През завесите на прозореца, влетя един подранил слънчев лъч и освети лицето на Алисън. Младата жена се оправи и отиде в кабинета си.
Първи час с щести курс. Всъщност за тях, а и за Алис това бе втория учебен час, предвиждан за преговор.
8.30. Вече в кабинета си, Стоунър се подготвяше за часа с многобройните си записки и неуморим труд, а десетина минути по-късно беше вече в класната стая.

- Здравейте. Как сте? - поздрави ги Алисън и седна на бюрото - Не се притеснявайте, говорете си! - каза им младата жена и започна да разглежда едни... работи... - Добре, хайде - стана Мег след като звънецът оповести началото на часа и се усмихна - Днес ще преговорим заклинанието Лапифорс - обясни Стоунър и замахна с пръчката към дъската - Това заклинание трансфигурира статуи на зайци в истински такива. Или може да превръща обикновени статуи или други същества, като Саламандър например, отново в зайчета. А Саламандърът е малък гущер, роден и хранещ се в топлината на пламъците. Предполагам, че това трябва да го знаете - обясни Алисън и се усмихна - При движение с пръчката се появява златиста светлина, която преобразява дори и най-малките обекти в зайчета. Името произхожда от латински език, по-точно от името lepus, което означава заек и както вече се досещате от fors, означаващо сила, а и това е много често изполвана наставка в трансфигурационните заклинания. Ъъъ днес няма да имате практическо занятие, но само ще ви покажа веднъж как става, за да си припомните.
Мег извади една малка статуя и я постави на бюрото. С едно рязко, но същевременно много плавно движение и тихичко "Лапифорс", русокоската превърна статуята в живо малко зайче, произвеждаща златиста светлина, вдъхваща живот на неодушевения предмет.
- Е, това е - каза най-накрая Алис - Иска ли някой да опита? - попита тъмнооката и няколко ръце се вдигнаха - Чудесно, елате, госпожици.
Оставащите десет минути отидоха в опитите на трите момичета, а щом звънецът би, Мег ги зарадва с това, че нямат домашна и кабинетът започва да се изпразва.

Никс тъкмо бе закусила и идваше от голямата зала. Вървеше по коридорите, а пръстите й леко се плъзгаха по грапавия камък на хогуортските стени. Беше доста шашната, ако можеше така да се каже. На грифиндорската маса имаше пет човека на кръст...Къде бяха всички? Нито Джейк, нито Алекс, ни...
- Никии?
Е поне този вик й бе познат. Тя се обърна и видя Пърл да тича по коридора към нея. Тъмнорусата й права коса, дълбоките тъмносини очи, шегаджийския й дух...все неща, които й бяха липсвали през лятото. И без това се засичаха твърде рядко...не бяха записали много едни и същи предмети, но слава Богу Транфигурацията бе един от съвместните им.
- Какво става с теб Ониксия? Защо ме избягваш?
- Аз? Да те избягвам? - тъмнокоската избухна в смях - И ти ми липсваш Зомби.
Синеокото момиче прегърна приятелката си и двете заедно прекрачиха прага на кабинета по Транфигурация. Първите слънчеви лъчи на пролетта нахлуваха в стаята и си играеха палаво по стените. Ониксия извърна погледа си към една от слънчевите ръце, които голямото огнено кълбо протягаше към замъка и затвори очи от силната светлина. Обичаше зимата, но пък и искаше да поеме всичката топлина, която усмихнатото слънце предлагаше.
- Здравейте. Как сте?
Гласът на професор Стоунър достигна като в мъгла до мислите на Фар. Тя отвори очи и тежко се трупна на най-близкото свободно място. Погледна с невиждащ поглед към катедрата. Днес бе изключително разсеяна... Нисичката учителка с финна фигура и дълги къдрици, сякаш с цвят на разтопено злато стоеше там пред всички шестокурсници. Ако трябваше да бъде честна, Ониксия направо щеше да бъде в шок ако беше на нейно място. Тя бе толкова нежна и мъничка. Но въпреки това шоколадово-кафявите й очи излъчваха такава решителност, че само като я погледнеше Ники разбираше как успява да усмири една тълпа диви шестокурсници.
- ... А Саламандърът е малък гущер, роден и хранещ се в топлината на пламъците. Предполагам, че това трябва да го знаете.
Няколко секунди й отне да разбере, че устата на преподавателката се движи и онзи висок мелодичен глас с плътен тембър излила оттам. Синеоката грифиндорка тръсна глава, беше наистина много разсеяна. Защо не успяваше да се съсредоточи...
След няколко минути стана ясно, че днес урока им няма да бъде изпълнен с кой знае колко замахващи пръчки, щеше да бъде по-скоро теоритически - професор Стоунър ги предупреди, че само ще им покаже как действаше заклинанието Лапифорс. Изведнъж върху бюрото се появи малка статуйка. Блесна мека златиста светлина и след миг там не стоеше статуя, а живо зайче с размерите на кутия за бебешки обувки. Ей това й липсваше на Ониксия - магията бе толкова впечатляваща, нейната власт бе извън пределите на човешката представа, дори магьосниците навярно не знаехе къде точно са нейните граници. Тя бе безгранична, нямаше окови, които да й се поставят и да я спират. Чудото да вдъхнеш живот на неодушевен предмет...изключително бе дори да го наблюдаваш, а като се сети че и тя го е правила миналата година.
- Иска ли някой да опита?
Шестокурсничката побутна русокоската до нея.
- Ще опиташ ли Ники? - прошепна Хон и палаво пламъче проблесна в тъмносините й очи.
- Иска ли питане...
Ониксия и още две момичета приближиха към учителката. Тя подаде на всяка една от тях по една статуя.Трите момичета се върнаха на чиновете си, всяка от който край на стаята бе дошла и започнаха с опитите. Г-ца Стоунър ги наблюдаваше с интерес. Другите две момиче се справиха и ето, че редът на Фар също дойде. Не беше сигурна дали ще се справи. Не можеше да се сети от колко време не бе правила трансформационни магии.
- Да си призная честно не съм се упражнявала въобще...така че може да се каже, че от миналата година съм туш...
Грифиндорката вдигна черешовата си на цвят магическа пръчка и изрече отчетливо:
- Лапифорс!
Редовната златиста светлина проблясна за миг и изчезна. А това, което остана след нея...определено не бе живо зайче, бе по скоро нещо средно между заек и все още каменно късче. Пред Ники, на масата гордо се мъдреше статуята от преди малко, но с заешка опашка, чифт снежнобели уши и леко помръдване в комплект. Тъмнокоската едва се сдържаше да не се разсмее. Ето какъв бе резултата от разсеяността й. И все пак се чувстваше от една страна зле, че не успя и от друга гузна, че не бе достатъчно концентрирана.
"Няма значение. Ще опитам пак! Ще опитвам докато не стане!"
Ониксия впи сините си очи в статуята. Прочисти ума си. Остави в него само представа как този къс сив камък се превръща в бяло живо зайче.
- Лапифорс!
Този път определено го бе изрекла с нужната увереност и само с една мисъл в съзнанието си "Жив заек." Златистата светлина отново се появи, но като след като изчезна бе оставила като подарък малко щъкащо из чина пухкаво създание.
Ники се усмихна. Не, това не бе самодоволна усмивка. Бе по скоро радостна и горда усмивка. Грифиндорката въздъхна облекчено и занесе бялото красиво същество на преподавателката.
Върна се отново на мястото си до Пърл и започна да прибира нещата си. Само след секунди звънеца оповести края на занятието, а професор Стоунър им поднесе прекрасната новина, че домашно този път - няма. Фар стисна демонстративно юмрук в тържествуваща поза и се присъедини към смеха на приятелката й. Такива пресилени реакции си бяха тяхната запазена марка... Изнизаха се от кабинета с последната тумба шестокурсници и в коридора гласовете им се смесиха с тези на учениците от другите домове.

Лъчите на зимното слънце проникнаха през процепа завесите и нежно погалиха златистите му коси. Итън отвори очи и ги разтърка сънено. Той се изправи и босите му крака докоснаха студената земя. Дръпна силно завесата на балдахина, чудейки се защо не чува никакъв шум. Сигурно останалите още спяха...
Итън тичаше по коридорите като гонен от Дявола. Беше наострил уши с надеждата да чуе някакъв признак, че часовете още не са започнали, но нямаше такъв. Той закова пети пред класната стая по Трансифугация и остана така за секунда за да успокои дишането си. Сложи ръка на дървената врата, пое си дълбоко дъх и в този момент звънецът би. Итън се огледа учудено. Сега ли чак започваха? Той натисна силно дръжката на вратата.
- Здравейте. Как сте? - прозвуча поздравът на преподавателката точно, когато вратата изскърца, отваряйки се.
- Извинете, професор Стоунър - измърмори момчето.
- Седни, Моргенстърн - подкани го набързо тя и после продължи да говори. Итън се опита да не гледа към съучениците си. Не искаше да знае как изглежда в момента. Мантията му беше закопчана накриво и сигурно на лицето му още имаше следи от възглавницата. Той седна уморено на последния чин и нададе ухо за да чуе какво говори учителката. Думите и минаваха през ушите му и откъсчелни изрази се запечатваха в мозъка му.
Най-важното, което разбра беше, че щяха да превръщат нещо в зайци. Какво нещо? Да, беше чул нещо и за саламандри. Това със зайците го бяха правили и предишния път, но той не го беше упражнявал.
До ушите му достигна отдалечено бухукане на сова, а слънцето хвърляше отблясъци по чина му. Той се опита да задържи погледа си върху тях, но след малко усети как картината му се разфокусира. Преди главата му да е оклюмала и клепачите му да се затворят, той разтресе златистите си коси и се поизправи малко на чина. Не му се отразяваше добре да става толкова рано. Опитваше се да внимава, но нещо не се получаваше - не му беше интересно, вече бяха взимали този урок. Вече имаше чувството, че губи контрол и че всеки момент ще затвори очи. Всъщност, защо не? Защо се бореше? Щеше да е толкова хубаво да поспи още малко. А часът вървеше толкова бавно...
Трябваше да се занимава с нещо, ако не искаше да отговаря пред професор Тонере, или пък пред професор Николаевна защо е заспал в час по Трансфигурация. Когато Стоунър попита нещо за желаещи, той вдигна ръка неохотно. Беше малко късно, когато разбра, че всъщност трябваше да правят магията за превръщане на статуите в зайци. Та той дори самото заклинание не помнеше.
Момичето преди него обаче го повтори няколко пъти преди статуята пред нея да се превърне в зайче. Той тъкмо си мислеше, че ще все пак може би успее да го направи, когато в ушите му прозвуча досадният звънец. Би трябвало да е щастлив, та звънецът го спаси от правенето на заклинания, които не беше упражнявал никога до сега. Но май всъщност го беше яд - една пропусната възможност да се докаже.
Излезе от класната стая и несъзнателно тръгна да се изкачва по стълбите към шестия етаж. Покрай него профучаваха ниски фигурки с черни мантии и той им мърмореше недоволно, когато някоя от тях му препречеше пътя.
Имаше доста време до следващия час. Дали щеше да успее да се разходи до Нужната стая?
Краката му трескаво се заизкачваха все по-бързо и по-бързо, като взимаха по две стъпала наведнъж.

Ониксия се върна в кабинета час по-късно. Предишния път, когато дойде разбра, че днес петокурсниците са заели техния час, а заниманието с шестокурсниците ще се проведе малко по-късно.
Тя и Пърл заеха обичайните места на третия ред. Първата работа на Ники, всеизвестна клюкарка, бе да огледа стаята. Това правеше откакто се помни. Сините й очи се местеха от човек на човек със скоростта на светлината.
- Оу! Пу за мен! - каза преди Хон да се намеси.
Погледът й се беше спрял на един русокос шестокурсни от...Хафълпаф май беше? Той беше подпрял главата си, доколото можеше да прецени и неговия поглед се "разхождаше" из кабинета докато чака часът да започне. Симпатяга... Не, беше ясно, че грифиндорката се шегува. Не можеш да си "заплюваш" някой, който изобщо не те познава. Но наистина, начина по който се измъкна от дяволската примка в часа по Билкология беше впечатляващ. Да забравиш заклинанието и веднага да се сетиш за друго, импровизацията му бе достойна за аплодисменти.
"Я се стегни!"
Ники тръсна глава и продължи с обиколката из стаята. Спря за няколко секунди сините си очи върху още няколко човека и тъкмо тогава професор Стоунър се изправи пред катедрата и помещението внезапно утихна.
- Добър ден. Малката промяна днес се надявам, че няма да повлияе на часа ни, нали? Чудесно. Днес ще преговорим заклинанито Мелофорс. Мелофорс е трансфигурационно заклинание, което превръща глави на същества, тоест на животни или хора, в тиква, или просто казано: покривам нечия глава в/с тиква. Самата тиква може да се разбита за освобождаването на жертвата или може да се разпадне от само себе си след известно време. При замах с пръчката се появавя оранжева светлина, която е много кратка и тънка. Ъъъ. Няма да има практическа работа, защото уменията ви не толкова добре развити и може да има опасности.
Хехе. Колко неприятности бяха създали Ники и Пърл миналата година на учителите с това заклинание. Не че искаха да навредят някому. Просто се забавляваха, като го приложиха на няколко ученика, които се опитваха да им правят проблеми.
"Ами така е. Трябва да си защитаваме репутацията на пакостници."
Докато учителката им изписваше тебешира върху дъската минутите се изнизваха като през стъкленица. Чак след като половината дъска беше запълнена с леко наклонения, хубав почерк на преподавателката, Ониксия осъзна, че трябва да записва.
- Стига бе. - промърмори в знак на нищожен протест синеокото момиче.

- Остават няколко минути до края на часа, така че ще ви дам домашната, а след което сте свободни. Та, за домашна искам да ми напишете съчинение на тема: Ползите и вредите от заклинанието Мелофорс", което да не е под 10 реда. Следващият час ще имаме обобщено припомняне и... за това друугият път. Приятен ден!
Пръстите на шестокурсничката се бяха схванали. Какво писане беше, какво чудо...
И ето ги отново домашните, с които и без това трябваше да наваксва. Направо не й се мислеше. Щяха да я направят дива и щастлива.
- Ех! - въздъхна колкото се може по-тихо.
Започна да прибира нещата си, продължавайки да мрънка и оплаква съдбата си наум. Естествено, не приемаше оплакванията си насериозно. Нали затова бе тук, да упорства, да се научи, да стане добра магьосница.
"Хей, ама аз съм била и мъдра бе. Коя е тази, а? Мъдрата Ники познавате ли?"
Тя се засмя и няколко човека я погледнаха като, че бе малоумна. Но какво пък, важното е да се забавлява докато може...