Вход

Забравих си паролата!

Latest topics
Гласувайте за форума
BgTopWeb.com - Класация на Българските топ сайтове

Герои на администраторите

Предишната тема Следващата тема Go down

Герои на администраторите

Писане by Дева Мъсъл on Съб Дек 18, 2010 4:38 pm

САМО и единствено за Дева Мъсъл и Елена Николаевна.


Последната промяна е направена от Дева Мъсъл на Сря Яну 05, 2011 3:43 pm; мнението е било променяно общо 2 пъти

_________________
avatar
Дева Мъсъл
Министър на Магията
Министър на Магията

Брой мнения : 334
Дата на регистрация : 19.08.2010

Върнете се в началото Go down

Re: Герои на администраторите

Писане by Дева Мъсъл on Съб Дек 18, 2010 4:40 pm

Девà Антонин Арчар Мъсъл


29.V.1979 година. 05:00 h.

Грешна дата. Грешна нощ. Грешни действия. Грешни минути. Грешен резултат.
Можеше ли деня да беше по-грешен. Грешки, грешки и грешки. Времето за нещо забранено, също като това, което се е образувало.
Антонин Мъсъл, красив червенокос мъж с леко гърбав нос, и Виолета Арчар, ниска и леко закръглена девойка с руси едри къдрици се срещат. В едно легло.
Не бе лошо.
Разбира се, че беше. И още как.
Малко мъгълски алкохол, мъгълска музика, мъгълски танци, мъгълски начин за грешки. И всичко отива в мъгълското кино, както си му е мъгълския израз.
Разбира се, Антонин и Виви, както я наричаха приятелките й едно време, съвсем бяха започнали да разпускат в дискотеките в Лондон. Срещат се. И се ражда плода от забраненото нещо. Ражда се дете.
Чистокръвно при това. Чистокръвни магьосници в мъгълските части на Лондон? Лудо. Явно тогава и двамата са били на един и същи акъл, затова лесно си пасват. “Мъгълите са добри, те са честни, работливи, справят се без магия. Искаше ми се да бъдем и ние такива.” Ето това изречение се въртеше в главите на двамата млади и невнимателни тогава приятели.
И любовници за една нощ.

29.II.1980 година. 05:00 h.

Девет месеца по-късно, точно в часа на зачеването случило се по-рано, в мъгълската болница прогърмява мощен рев с лъвски дух. Но и детски. Бебешки. Виви си имаше момиченце! Покъртителна новина за майка й, която тогава беше първата жена-министър. - Виолета е само на 19! Това е грешка. Не трябваше изобщо да се случва.
Какво ви казах преди малко? Всеки смяташе новото детенце на рода Арчар за нещо ненужно. Донякъде бяха и прави.
Бащата изобщо и не разбра за щерката си. След онази дата изобщо не се бяха засичали никъде, въпреки желанието на младата майка да му съобщи за товара, който току-що бе паднал върху неговите и нейните плещи.
Кръстиха я Девà, което означаваше лек, лекарство, надявайки се, че наистина това красиво чедо ще бъде като лек за тях. Ще пречисти раните, появили се заедно с раждането й.
Виолета знаеше и името на бащата. Нямаше как да избяга, трябваше да приеме името му! Задължена беше. Но не искаше и семейството й да остане затрито. Затова бебето получи четири имена.

30 години по-късно.

Непознатия мъж до нея се пресегна към шкафа, изваждайки една от пурите, които носеше. Беше прекарал хубава нощ. Която и да беше тя.
Девà лежеше в леглото си, което се намираше в Ню Йорк, вкопчила се с нокти в тялото на Дейвид, който започна да пуфти и скоро цялата стая остана в дим. Бяха минали тридесет години. Отново правеше юбилей. Остаряваше. Но това не беше никак смешно. Искаше да е все още млада, но в годините се бе убедила, че колкото повече желаеш нещо, толкова повече е невъзможно да се случи то.
Погледна към часовника си над леглото, който изписваше два часа след полунощ. Взря се и към прозореца.
Навън нищо не показваше, че беше толкова късно. Музиката, която си беше ежедневие за нюйоркчанските клубове и барове гърмеше по улиците, а поредните пияници й пригласяха. Всяка нощ беше сякаш на фестивал! Мъсъл не намираше спокойствието, което всъщност търсеше из цял свят. Може би скоро щеше да се изнесе и оттук.
Пътуваше. Много пътуваше. Искаше мястото, където ще се чувства като у дома си. Отиде и в Русия, Дания, България, Швеция, Аржентина, Франция, Япония, а сега се намираше в САЩ.
И в този момент си обеща, че на четиридесетия си рожден ден, в този сетен час щеше да се намира на Хаваи, специално празнувайки рождения си ден. Винаги спазваше обещанията си.

Лентата се връщаше.
Осем години след раждането.

- Сериозна е дори когато играе с хвърчилото – лека въздишка се отрони от младата майка, която вече беше на цели двадесет и шест години. Намираха се в имението, в което живееше през лятната ваканция министърката на магията. Нямаше пари за собствена къща, а детето все някъде трябваше да живее спокойно.
Единствената й надежда бе Дева да се усмихва по-често. Последния път, когато го направи беше едва на месеци. Първата й усмивка.
Но тя не знаеше, че малката й щерка чуваше всяка караница, всеки разговор, в който винаги беше замесена Дева. Малката й главица побираше факта, че беше нежелана и отблъсквана.

Три години по-късно.
На гости бе дошла Стелла. Една от многото й братовчедки, която също бе чистокръвна. Двете момичета седяха мълчаливо, а очите им бяха пълни с чувства и енергия, сякаш говореха само с поглед. Поредните крясъци. Дева беше свикнала, трябваше да им търпи споровете, които продължаваха непрекъснато. Отличаваше се гласа на майка й и баба й. А на езиците им стоеше думата “Дева”. Щеше да им отмъсти. Щеше!
- Искаш ли да им направим номер? – почти през зъби сподели Стелла.
Дева само поклати бездушно глава и продължи да слуша безкрайните схватки, хапливи и не дотам цензурирани думи.

Пет години по-късно. Шести Курс.
Последното лято, което щеше да прекара в старият си дом. Сега лицето й не издаваше нищо, което да подскаже, че чувстваше нещо. Не беше както преди години, когато въпреки че беше мълчалива, бе и много игрива и чувстваше. Обичаше тогава. Лесно бе наранявана. Допускаше по-лесно хора до себе си. А сега не. Години наред слушаше, че не е била предвидена, и че всички много съжалявали, че съществува. Вече изобщо не я интересуваше, гледаше си само образованието и собствения си живот.
Беше се излегнала до малкото езерце в градината. Тревата притискаше болезнено глезените й, копринената й лилава рокля стигаше едва до коляното, а лекият ветрец развяваше копринения й плат.
Шоколадовите й очи се бяха впили изпитателно в оградата пред нея. Фонтана, който удряше спокойно, но и динамично по порцелана заглушаваше тежкото й дишане.
Наблюдаваше нещо.
Всъщност наблюдаваше един рус момък, чиито зелени очи любопитно обхващаха неговия кон Цезар. Всъщност, той се бе качил на гърба на животното, чиито копита удряха мелодично по повърхността. Беше чистокръвен. Също като нея. Бяха един за друг. Беше влюбена.
Влюбена силно казано. Ако влюбена означаваше да го гледа ден и нощ захласнато и да въздиша шумно, да прави упорити опити да бъдат най-добри приятели, очаквайки целувката си..
Не. Точно обратното. Опитваше се да го избягва, но не пропускаше момент в който да му се полюбува. Можеше и без него разбира се. Без голямата си любов..

Завършването. Дипломирането. Или както си искате още. Седемнадесет години. 1997 година. 29 февруари.
Камината в Рейвънклоу бе избухнала в пламъци, които топлеха учениците наоколо. Днес беше рожденият й ден. Ставаше пълнолетна, а това сякаш отпускаше осезаемо оковите около нея. Чувстваше се свободна. От Следата и от майка й. Най-после Арчар щеше да си отдъхне, че Грешката й си заминава.
Дева лежеше на килима, прегърнала котката си Шабац и я галеше по бухналата й козина, от която малките й очи почти не се забелязваха. Котката бе нещото останало й в този живот. Тя и новото Начало.
Огънят изпука насърчително, а злите помисли и сцени се плъзнаха съблазнително в акъла на младата девойка..
Затвори внимателно очите си и се пренесе километри далеч..
Седеше в креслото, протегнала пръсти напред. Стаята бе полуосветена, но се виждаше как силуета в краката на момичето трепери от гняв и страх.
-Убий ме! – пророни.
- Не и сега – отговор.
- Няма да гледам дъщеря си толкова пропаднала.
Това разгневи Дева извън границите й. Очакваше го да й го каже. По-скоро още го очаква.
-Убий! – просъска на змийски, а Норра тихо отвърна и скочи върху господарката си. Бившата господарка.

Изправи се рязко. Отново гледаше високия прошарил се таван на Рейвънклоуската стая. Шабац беше скочил от гърдите на Мъсъл и скимтеше също толкова бясно. Пулсът на Дева препускаше, а тя чувстваше как потъва в еуфория и страх едновременно. Чувството бе покъртително..

Но изведнъж отново виждаше тъмния прозорец, подчертаващ силуета на Ню Йорк; града на хората, мразещи себе си.

Характер: Гонеше я безсъние. Скоро едва ли щеше да заспи, освен ако шумотевицата не бъде прекратена. Тогава се сети. Каква наистина всъщност беше? Рожденият ден не беше ли ден в който трябваше да забележи промените в себе си и да отпразнува своята зрялост, мъдрост и виждане?
Дева си беше пълно изключение. Тя през годините постигаше едно единствено нещо и това бе да я нараняват. Поумняването бе само от гледна точка на уроците, които учеше в училище и това, че беше станала веща магьосница. И спираме дотук.
Яд.
Ядоса се, че не е като останалите, които за тридесет години биха направили някакви изключителни разлики в характера си. Нея вече не я нараняваха, имаше всичко, което си поиска, ходеше където си поиска, но беше едно ‘безчувствено копеле’, което само знаеше да мълчи или ако говори то това бе за да си излее гнева върху някой или да изрече непростимо заклинание.
- Нещастница! Дева Мъсъл ти си НЕЩАСТНИЦА!
- Ей, кукло, по-спокойно..
- Изрод! Чупката!
- Ама къде..!
Дева се изправи, избута го с колкото можеше повече сила право към стената, той политна сякаш с магия и се стовари зашеметен. Още държеше пурата в устата си, която сега правеше дупка в палтото му, което се намираше точно на пода до него..
Не надвика данданията вън, но пък няколко гълъба уплашено литнаха по-далеч от прозореца й. Изпитваше различни емоции; нещо което я объркваше, но й харесваше също. Сякаш не бе предишната Дева. А тази новата, променената; все още зла, но чувстваща. Нещо различно този гняв, който с години я разяждаше.
Метна една от купищата възглавници по огромното огледало пред нея. Идваше й да крещи и крещи.. не бе тя! Мълчаливата. Винаги точната. Дева. Я. Нямаше.
Енергичност? Или просто поредния изблик на омраза?
Вълната от ярост сякаш се дръпна изненадващо без да завлича и момичето с нея. Сега всичко беше спокойно и приятно, Дева се отпусна на леглото и задиша тежко. Може би не това имаше предвид под думата “да пораснеш”, но като за нея си бе малък напредък.
На шкафчето имаше лист, но след като не откри нито мастилница, нито перо ги призова и те кротнаха покорно до нея. Потопи върха на писалото и напиша отгоре на пергамента.
Аз съм..
А в десния ъгъл
Аз не съм..
Остана само да се самооценява. Е, не бе трудно.
Аз съм.. гадна; мразеща; убийца; властна; задник.
Аз не съм.. чаровна; усмихната; лигава; тъпа кофа; мразеща себе си.

На следващите редове подхвана темата.
Обичам.. сладолед; мен; мен.. мен; мен; живота си; мен; постиженията си; мен; мен..
Мразя.. родителите си; хората, които мразят мен; затвора; бедността; роднините си.

Хвърли един-два погледа, казвайки си посърнала че това и очакваше. Тя бе избухлива, долна, зла, умна, обичаща само и единствено нея, не страдаща, безчувствена жена.
Погледна към Дейвид, който не се събуждаше. Дали бе мъртъв?

Външен вид: Метна листа обратно и се размърда като змия, омотавайки се още повече в чаршафите. Всъщност идеята бе да се отскубне от тях. Пометна се с халата си и застана пред огледалото.
Беше запазила вида на седемнадесет годишно момиче. Нямаше визия на сериозна и отговорна жена, готова да бъде министър. Всъщност вече беше, но не знаеше кой щеше да я слуша с вида на откачен, пушещ аутсайдер.
Кестеняво-червеникавите й коси се спускаха прави чак до кръста й. Остави цигарата, която димеше в ръката й и вдигна кичурите си на един стегнат кок.
Свали халата си, той се свлече до босите й крака. Сега беше без никакви дрехи и други маски. Кльощавото й тяло си беше високичко около метър и седемдесет и седем. Малкият й бюст сякаш издаваше, че все още се развива, докато изпъкналите ребра зад тях довършваха целия портрет. Прокара ръка по татуировките си, обградили целите й ръце. Някой ден трябваше да се раздели с тях.. в някой неопределен ден..
Огледа лицето си, което бе съвсем без белези и чисто. Не използваше нито гримове, нито различни почистващи кремове, но явно бе сексапилна (пореден поглед към Дейвид), все още. Нормални устни, които в различна гримаса имаха съвсем различен и загадъчен вид. Чип нос, наследство от баща й..
А най-любимата й част; шоколадовите й очи, които я прорязваха и самата тя се чувстваше странно при вида на погледа си. Беше изразителен, макар и тъмен. Чувстваше се сякаш под рентген.
Отлепи поглед от огледалото и отвори гардероба си – беше пълен с тийнейджърски дрехи и магьоснически униформи, коя и коя по-отчайващо банална. Утре щеше сериозно да пазарува.
- Ей, кукло! – изръмжа глас до ухото й. Беше рязък, изразителен, но мъжът шептеше. Усети как някой я хваща през кръста, придръпвайки я към себе си. За момент сякаш двамата бяха едно, тя добре усещаше кожата си върху неговата и секундата в който той се сля с нея. С все същия тон и задъхани промеждутъци каза. – Обичам властни жени.

’Е, какво пък..’
Беше всякаква, имаше и минало, но каквото й да и предстоеше оттук нататък то щеше да бъде едно наказание или награда за действията й.. Бъдеще, което щеше да посрещне с високо вдигната глава.


Последната промяна е направена от Дева Мъсъл на Сря Дек 29, 2010 7:50 am; мнението е било променяно общо 1 път

_________________
avatar
Дева Мъсъл
Министър на Магията
Министър на Магията

Брой мнения : 334
Дата на регистрация : 19.08.2010

Върнете се в началото Go down

Re: Герои на администраторите

Писане by Елена Николаевна on Съб Дек 18, 2010 7:27 pm


Елена Николаевна

Една дама никога не разкрива възрастта си, особено директорката на Хогуортс и ръководителката на Слидерин.Аристократичната и чистокръвна дама не би показала наяве всичките си престижни заслуги от ученическите си години, нито пък префектската си слидеринска значка. Една красавица никога не би споделила, че се мисли за такава, нито пък че може да натрие носа на всеки, когото пожелае. Не, Елена не би го направила. Но защо да не го сторя аз тогава?

Външният вид на Елена ме впечатли още в момента, в който я видях. Не бях сигурна дали да я сравнявам с някоя властна древногръцка богиня или чисто и просто невъзможното. Каквото и да кажа, то няма да е достатъчно. Изведнъж от нищото се появи вятър, който развя дългата ѝ коса, стигаща педя под раменете, която се спускаше свободно, без ластици или фиби, прикрепени към страничния ѝ бретон. Кичурите ѝ сякаш блестяха, а дори аз забелязах мекотата на косата ѝ. Искаше ми се да я докосна, да си спомня отново онзи приятен допир на кашмира, който от отдавна не бях усещала. Потръпнах, а плътните ѝ светли устни се разтегнаха в нещо подобно на лукава усмивка, като умишлено разкри бялата си усмивка. Не бях сигурна дали това беше истинският цвят на устните ѝ или просто един от хилядите разновидности на розовия нюанс под формата на червило или гланц. Но каквото и да беше, определено изпъкваше на фона на бледата ѝ кожа, която беше привидно нежна и много гладка. Иззад кичурите, попаднали пред лицето ѝ, забелязах очите на Лена. Боже, не можех да им се наситя. Цветът им беше син. Но не просто син, ами син.Приличаха на големи диаманти, може би сапфири. Бяха изразителни, подчертани с дебела линия черен молив, дълбоки, а зениците ѝ сякаш се смаляваха всеки път, щом арогантната усмивка се появяваше отново. По крайчетата на ирисите ѝ мъждукаха отблясъците на лунната светлина. Дори с ниски обувки, Елена ме водеше поне с пет-шест сантиметра. Беше висока жена. Достигаше около метър седемдесет и три, но идеално си я представях на токове, с къса пола, която открояваше дългите ѝ крака.Огледах я. Не е за вярване колко перфектно тяло имаше. Високо, слабо, изваяно сякаш на богиня, както я определих преди малко. Женски идеал. Това беше словосъчетанието, с което можех да обобщя всичко.

I’m a rockstar. Hey babe, I’m a rockstar.
Е, разбира се, характерът ѝ ми беше доста по-сложен. Не можех да я определя само от първата ни среща. Хората са казали, че очите са прозорец към душата. Като се вгледам в погледа ѝ... хмм.. Очите ѝ излъчваха голямо самочувствие, класа, надменност. Това го разбрах и от разговора ни – гласът ѝ беше тих, сякаш на някой дух, сливащ се с вятъра. Чувала съм, че директорката на Хогуортс е страшно стриктна и наказва жестоко, когато някой си е изпатил. Но от личен опит разбрах, че има ясна представа какви са ѝ целите в живота, както и мечтите, и плановете и се стреми да ги постига, прави всичко възможно за това. Беше ме страх да започна разговор с Елена. Имах чувството, че ми внушаваше, че е много властна, че само с една дума можеше да ме накара да се чувствам най-голямото нищожество на света. Я почакай... Тя го правеше вече. Само с присъствието си.Усещах, че ако искам да я опозная... ами може би това би било най-голямото предизвикателство, а и най-опасното. Но в очите ѝ видях един пламък, който излъчваше смелост.Сякаш винаги беше сигурна в това, което правеше, никога не изпитваше колебание, беше уверена и самонадеяна. Но също така, освен всички тези качества, очите ѝ блестяха. Венага разпознах, че обича да мечтае, че в повечето случаи просто не слуша хората, загледана в небето. Но това неино качество се проявяваше страшно рядко. Манипулаторка. Въобще не се занимаваше с хората, които са под нейното ниво и които с нищо не са заслужили въобще да я гледат. Ако цялостната ѝ същност представляваше едно бурно море и сиви облаци, обгърнали го, то тогава със сигурност щеше да има и един слънчев лъч, опитващ се да си проправи път между тъмнината.
Елена беше човекът с най-интересно минало от всички хора, които познавам. Станах свидетел на една случка, която ме остави без дъх. Беше приблизително четири и половина сутринта, когато Eлена стоеше на терасата на хотелската стая, която беше наела, пушейки цигарата си. Подпряна на балконската врата, вятърът вееше дългите ѝ черни коси. Високата ѝ, слаба фигура се отличаваше в тъмнината, а очертанията на тялото ѝ приличаха на статуя през пердето. Явно все още приличаше на седмокурсничката, която беше преди. Тя дръпна пердето така, че да вижда Майкъл, който стоеше на леглото, наблюдавайки я. Следеше я с поглед отгоре до долу, сякаш я разучаваше.
- Майк, гледаш ме, сякаш никога не си ме виждал с дрехи – чу се един звънък глас, но цялата му красота беше замъглена от нотката презрение и надменност.
Мъжът се усмихна и съблече якето си, като го хвърли на фотьойла. Лена винаги е била такава – самонадеяна, безпристрастна, уверена в себе си, с голямо самочувствие. Това не можеше да се промени. Дори дрехите ѝ го доказваха – тъмносини прилепнали по тялото ѝ дънки, черен потник с дълбоко изрязано деколте, върху което беше облякла черен шлифер.
- Ако не спреш да ме гледаш, ще те изритам оттук без да му мисля много – просъска жената и погледна заплашително.
Очите ѝ бяха свирепи. Пленителни, с небесно син цвят, но се изменяха. Понякога бяха изкусителни, друг път наподобяващи лед. Колкото и да гледаш в тях, единственото, което виждаш, е отражението си. Но те винаги бяха подчертани с черен молив и спирала. Този случай не беше изключение. Тя взе бутилката с водка и я допря до пухкавите си бледорозови устни, които вече бяха изгубили цвета си от толкова много червила и гланцове. Тъмночервеното червило се изтри в момента, в който течността стигна до устата ѝ. Водка. Типична руска напитка.
- Променила си се,чернокоске, много си се променила – каза най-накрая Майкъл, а лукавата усмивка се изписа на лицето му.
Николаевна остави шишето с алкохол на малката масичка и затвори прозореца, защото лондонският шум отвън ѝ пречеше. Доближи се до мъжа.
- Не ме наричай „чернокоска”. Тези времена отдавна минаха. Сега съм преуспяваща жена, директорка на Хогуортс, и няма да позволя на миналото да ме провали, ясно ли ти е? Точно в този момент мога да те убия с една думичка.
Всяка сричка отекна в затвореното помещение, а Майкъл дори не помръдна. Той не каза нищо, а усмивката все още красеше и без друго привлекателното му лице.
- Но не смееш – простичко отговори той и внимателно стана, опитвайки се да придърпа Елена към себе си. Но неуспешно. Тя заби нокти в китката му, а оттам бликна алена кръв. Това го укроти за малко и той отново седна на меката мебел.
Жената стисна устни, притисна показалците в слепоочията си и след като се успокои, отново започна:
- Искаш да ти разкажа всичко, така ли? Добре тогава. Излъгах те. Всички тези години съм те лъгала. Защото в четвърти курс, когато те срещнах, ти беше един невероятен шестокурсник, горд търсач на Слидерин, а аз бях хлапачката, която всички смятаха за смахната. Затова се промених. Станах разкрепостена, каквато съм и в момента. Не ми пукаше за никого и за нищо, интересувах се само и единствено от себе си. Бях, и все още съм арогантна. Цялото училище беше в краката ми, а аз не се възползвах от тази власт. Не ме интересуваше, че всички момчета припадаха, когато ме видеха. Исках ти да ме забележиш. Ти да ми обърнеш внимание. Аз съм родена в Санкт Петербург. Не съм сираче, нито нюйоркчанско дете, което е отраснало в приют. Ти го знаеш. Аз съм богата. Майка ми е една от най-богатите рускини – Аня Николаевна. Баща ми... Е, той е мъртъв...
Кратка пауза, изпълнена с много чувства. Спомените бяха наистина тежки, особено за Лена. А Майк само сведе глава към земята. И двамата искаха да си кажат много неща, но в същото време им беше хубаво да си мълчат. Тишината не беше напрегната, напротив. Тя изкарваше поне за момент Елена от всички тези мисли. Беше мъртъв. Бащата на Ел, както я наричаха „приятелките” ѝ, почина преди дванадесет години, когато младата директорка беше едва на четиринадесет. Димитри Николаевич беше добър човек. Много добър човек, който правеше всичко за единствената си дъщеря. Точно в този момент, нещо у жената каза „пук” и всички тези емоции се изпариха. На лицето ѝ отново заигра онова хладно изражение, побиващо те с топли тръпки. Такава беше тя – изключително мистериозна и странна, непредсказуема. Можеше да се промени за миг дори.
- Това пак ли беше от твоите пиеси, защото не те бива – подметна Майкъл и намигна на русокоската, която се приближи до него. Тракането от токовете ѝ оставаше като ехо между стените.
- Не, не беше пиеса. Тествах дали ти знаеш какво означава тази дума. Сам си се уверил, че съм напълно безпристрастна и не допускам никого до себе си. Не ме познаваш.
Миг на тишина и спокойствие.
- Но познавам дъщеря ти.
Тези думи от страна на бившия слидеринец биха могли да накарат човек да полудее от мъка и от гняв. Но не и Николаевна. Но никой не е корав като камък, щом стане въпрос за детето му. На жената ѝ отнеха точно три секунди, за да се абстрахира от този, за когото ставаше въпрос.
- Нямаш правото да говориш, каквото и да е било за Алисън. Нямаш право – едва ли не изръмжа тя, а безмилостният ѝ тон даваше знак, че е способна да убива в този момент.
- Тя вече е на година и половина, Елена! Осъзнай се! Забрави за случилото се между нас и помисли за бъдещето на дъщеря си. Колкото и да си коравосърдечна, тя ти е дете.
Това беше слънчевият лъч, който лека по лека започна да стопява леденото сърце на магьосницата. Това я накара да се замисли над всичко, случило се през последните десет години. В четвърти курс срещна въпросния Майкъл, в когото беше лудо влюбена. Бяха заедно две години, а той най-накрая завърши. Но ето, че съдбата неочаквано ги беше събрала. Отново и отново. Събираше ги, а след това пак ги разделяше.
- Интересна си, Лена. Не бях очаквал такава промяна в същността ти. Преди четири години бих те нарекъл кучка, но сега наистина си се променила. Впечатлен съм. Не съм очаквал, че ще забравиш толкова лесно раздялата ни. Нито пък, че излъга майка си за детето. Толкова ли се срамуваше, че си била с мен?
- Осъдиха те, глупак такъв! Ти лежа в затвора! Какво да кажа на майка ми? Това е човекът, когото познавам от четвърти курс. Имаме дете, но не смятаме да се женим, така ли? Трябваше да ѝ кажа, че точно затворът ни е разделил – огнени пламъци горяха в черните ѝ като катран зеници.
- Но ти все още ме обичаш – каза със задоволство Майк, като обви ръка около кръста на Елена и я придърпа към себе си. Той зарови пръсти в дългите ѝ коси, меки като кашмира и я целуна бавно.
- Махай се – прошепна тя. Не получи отговор. Само още ласки. – Махай се! – кресна жената и избута Майкъл от себе си. Извади магическата си пръчка и насочи връхчето към главата му. Благодарение на способността, която притежаваше, а именно Леглимантика, Николаевна усети напрежението и страха у бившия си. Една нейна стара приятелка беше министър на магията, така че дори да използва непростимо проклятие, нищо няма да ѝ кажат. Но имаше доста по-малки магийки, които щяха да ѝ свършат работа.
- Фресос – пошепна тихичко красавицата. Вече Майкъл беше изцяло подвластен на Николаевна. Тя се усмихна и започна да му говори тихичко: „Махни се оттук. Повече няма да си спомняш за детето ни. Аз съм никой за теб. Ти искаш единствено и само да се разкараш от Лондон и никога да не се връщаш.”След тези думи, Елена зашемети мъжа и го остави в хотелската стая. На тръгване, взе чантата си и излезе. Светът беше пред нея. Вечерните светлини на Лондон. Тя беше сама. Нямаше дом. Но знаеше къде да отиде. При дъщеря си. Трябваше да я види. Това беше единственото нещо, което я вълнуваше.Потропа на вратата на една хубава къща. На прага се появи Клара – братовчедка на Елена, която с радост гледаше племенницата си, а често Аня, майката на Ел, се отбиваше, за да помага. Тя нямаше никаква представа за магическия свят, и по-добре. Николаевна тихо започна да се приближава към една стая, от която се чуваше детски смях. Щом надзърна вътре, видя най-красивото същество на земята. Прелестно малко създание, което стоеше в детското си кошче, радвайки се на новата играчка. Още в тази ранна възраст се виждаха приликите ѝ с майка ѝ, особено тъмните коси. Щом се приближи, младата директорка взе в обятията си дъщеричката си, която се усмихна и я погледна с големите си сини очи, които блестяха. Точно в този миг, вълшебен миг, Лена осъзна, че не може да живее без Алисън. Тя беше някаква тайна сила, която вътрешно я крепеше. Магьосницата стоя дълго време тук. И най-накрая дойде време за тръгване. В този момент, Елена взе детето си и излезе тихомълком през вратата. Веднага се магипортира в Русия, където вече щеше да види какво да прави. Не, тя не я беше откраднала. Кражба ли е, ако вземеш собственото си дете? Не, не е. Или поне според крадеца.

Все още не мога да се отърся от спомените за случката, която ви разказах. Цялото минало, събрано само в по-малко от дванадесет часа. Изумително. Но разбрах и още доста неща за красавицата, които спокойно бих нарекла допълнителни.Например докато стояхме в парка през онази нощ разбрах, че тя е бивша пушачка. Неведнъж се изкуши да запали цигара, но се сдържа. Любимият ѝ цвят е...зеленото може би, въпреки че няма точно определен. Харесва тъмната гама, съдейки по облеклото ѝ. Има котка, което го разбрах от ученици в Хогуортс, която се казва Селин и е чисто бяла. Принципно лежи на мекия ѝ удобен стол в кабинета ѝ и посреща с мъркане стопанката си.Но имаше още доста неща, които не можах да разбера.


_________________
Here's for all the boys tyring to hold you back
Trying to make you like you're less than that
Give them nothing more better than to make you crack
But really just try to put your dreams ,ontrack
And you know in the end it'll be okay
Cause allit really matters are the steps you take
And every thing else falls in the place
There's no backing down isay
We're all right yeah,yeah
We're gonna get it we're gonna get it when we live it
All right yeah,yeah
We're gonna get it we're gonna get it when we live it.
avatar
Елена Николаевна
дир. на Хогуортс, пр-л по ЗсЧи; р-л на Слидерин

Брой мнения : 617
Дата на регистрация : 19.08.2010
Местожителство : На прага между мечтите и реалността.

Върнете се в началото Go down

Re: Герои на администраторите

Писане by Sponsored content


Sponsored content


Върнете се в началото Go down

Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото


 
Permissions in this forum:
Не Можете да отговаряте на темите