Първи урок

Сарафина махна с пръчката си и капака се отвори, като от там се спусна до болка познатата стълбичка. Тези две простички нещица стоплиха сърцето на преподавателката и тя бързо-бързо се изкачи, влизайки в стаята си. Сега беше нейната стая. Огледа се с широка усмивка, като за да вижда по-добре произведението си, за втори път махна с пръчката, дърпайки тъмночервените пердета от широките слънчеви прозорци. Беше страшно доволна от начина, по който беше обзавела класната си стая. По нейно мнение майсторски беше успяла да съчетае уютността и магията на дома на своята наставничка Касандра с ученическата атмосфера, като във всичко това беше вплела и тайните на ясновидското изкуство. Позволи си да се оглежда ухилена не повече от минута, като после забърза крачка към катедрата си. Имаше едва петнайсет минути до пристигането на учениците. Остви чантата си на сребърния стол и извади едно дълго руло пергамент. После се завъртя на пети и се опита да влезе в кабинета си по познатия начин. Но проклетата завеса отново я нямаше. Та това нещо беше по-досадно и от полтъргайста!
- Каприз - започна да нервничи тя. Даже вече си беше кръстила завесата, беше като капризен домашен любимец. - Имам работа, престани да се криеш!
Черните краища на пердето се развяха около глезените и и тя престъпи в уютния си кабинет. Вдиша с удоволствие от студения въздух, влязъл пред отворения прозорец, но после побърза да го затвори. Чак когато седна зад бюрото си, тя забеляза красивата златисто-кафява сова кацнала на него.
- Здравей, Ермоса! - усмихна и се тя и я освободи от дългото писмо, вързано за дясното и краче. Совата избухука и отлетя, след като Сара отново и отвори прозореца. Нямаше време, но все пак професорката беше любопитна да прочете писмото си, затова с треперещи ръце махна печата и нетърпеливо разгърна рулото.

Петнайсет минути по-късно...

Ума и се върна в Хогуортс, чак когато чу гласовете на учениците някъде под себе си. Тя скочи уплашена и погледна часовника си - две минути до началото на часа. Махна веднъж разсеяно с пръчката си за да пусне учениците да влязат, докато събираше рулата, ръзхвърляни по бюрото и. Хвърли един последен тревожен поглед на писмото, изпратено по Ермоса, после взе нещата си и излезе от кабинета. Мина през Каприз и се озова в дъното на класната стая - ако някой от учениците беше гледал натам в този момент, щеше да види как учителката му излиза от секцията.
- Здравейте, ученици - усмихна се тя невъзмутимо на учудените лица. Настани се на сребърния си стол и започна да рови из листата, подреждайки ги. Усети втренчените погледи на учениците и вдигна очи към тях, раздразнена. Те стояха като истукани насред празната класна стая, стиснали нещата си неуверено.
- О, разбира се - поклати тя глава, ядосана на разсеяността си. - Оставете нещата си там - тя посочи дълга редица дървени закачалки от дясната си страна. - Не ви трябвата пера и учебници, не си правете труда да ги вадите - допълни тя, когато ги видя да отварят чантите си. След едноминутно суетене те се върнаха в средата на стаята и продължиха да я гледат втренчено. Ох, толкова ли бяха глупави?
- Сега седнете - подкани ги тя с леко махване на ръка. Един от тях си позволи най-демонстративно да седне на земята, но останалите го изгледаха укорително.
- Да, точно така - кимна професорката окуражително на осмелилия се. - На земята. Не се притеснявайте, килима е страшно мек и много чист - ще ви хареса.
Още една минута и в стаята отново се възцари пълна тишина.
- Добре - усмихна им се тя и се изправи. - Днес ще имаме нещо като практически урок. Но първо ще си поговорим малко. И така - Пророкуването. То не е точно магия, има даже мъгъли, които имат способността да се докоснат до тайните на бъдещето, но те почти никога не го осъзнават. Ясновидството е рядка дарба, която трудно се овладява и управлява. И всеки я притежава с различна сила. Моята учителка имаше огромна сила, но за себе си все още не съм сигурна. Някой от вас иска ли да каже нещо? - тя ги огледа един по един изпитателно. - Какво е за него Пророкуването или пък дали някога се е сбълквал с бъдещето?
...
- Сега искам всички да легнете по гръб и да гледате тавана - каза тя бавно и зачака учениците да го изпълнят. - Смятам, че има място за всички.
Когато всичките бяха вперили поглед в белия таван, тя махна два пъти с пръчката. При първия тъмночервените завеси отново се спуснаха пред прозорците и в стаята настъпи сумрак, а при втория на тъмния таван се появиха милярди светещи точици.
- Какво виждате?
- Звезди - обади се уверен глас, откъм средата на стаята.
- Точно така. Казват, че звездите показват бъдещето. Предполагам знаете какво са кентаврите? Тези мъдри същества предричат бъдещето по звездите, но не го споделят с никого, освен помежду си. Така изглеждаше небето предната нощ. Някой може ли да ми каже нещо, което предрича то?
...
Сарафина се вгледа в звездния таван и зениците и се разшириха с уплах. Сърцето и се разтуптя бързо и тя притаи дъх. Измежду учениците се чу някакво мърморене и тя побърза да се върне към урока.
- Изследването на тайните на звездите е наука, която се изучава дълго и трудно, въпреки че също е свързана с Пророкуването. Друг път ще ви разкажа за нея. Сега да се върнем към въведителния урок.
Тя разтвори отново пердетата и светлите точици по тавана изчезнаха.
- Изправете се - подкани ги бързо тя и след миг отново усети любопитните погледи върху себе си.
- Има много, страшно много, начини за предричане на бъдещето, но мисля, че най-точния са кратките пророчески видения, които се явяват на ясновидците изневиделица. Доста често те са объркани, но е доказано, че почти винаги те се сбъдват, освен ако не бъдат предотвратени. Има, разбира се, и специални уреди за изследване на бъдещето. Можете да се обърнете да видите повечето от тях. Там, на третия рафт има кристална топка, до нея карти и още много неща, чиито вие имена скоро ще научите. Може да се гадае на длан, на чаени листенца, на зърна от кафе, по сънищата. Всякакви знаци в нашия живот ни нашепват за бъдещето, стига да имаме нужния поглед, с който да ги видим. Ясновидството е дарба, с която се раждаш, но всеки магьосник е способен да разгадава по-ясните знаци на бъдещето. Виждате ли символите, изрисувани по стените? Това са древни, но има и по-модерни символи. Всеки от тях има различна сила и означава различно нещо. Ако се вгледате, можете дори да забележите някои от тях в нещата, които ви са случват. Бъдещето не е материя. С всяко взето решение, с всяко действие, то се променя. Има неща, които е невъзможно да бъдат предречени, но има и такива, които са очевидни, че ще се случат. За да видиш бъдещето, трябва да знаеш миналото и настоящето. Нищо, което предречете, не е сигурно. С времето пророкът започва да вижда бъдещето по-ясно, да разчита знаците и символите. Да вижда бъдещето навсякъде. Във всяко едно невинно нещо. За това трябва опит, но и дарба. Тепърва предстои да разберем каква е вашата пророческа дарба.
Професор Тонере спря да говори и огледа учениците, за да види въздействието от своята реч. Едва ли бяха разбрали много от нея. Имаше още много, но беше невъзмоно то да се каже и покаже за един учебен час. Засега това им беше достатъчно.
- Сега ще ви дам една малка практическа задача.
Сарафина прекоси стаята и свали голямата кристална топка от полицата.
- Ще изучаваме кристалната топка чак след няколко урока, но сега искам вие сами да видите и да прецените на какво сте способни, като надникнете в пророческия уред. Нека всеки един от вас, един по един, погледне в мъгливата сфера. Не сте длъжни да ми казвате какво виждате.
Тя подаде тежкия предмет на ученика, който седеше най-близо до нея и седна на сребърния стол. Сключи пръсти и проницателния и поглед се впери в учениците, търсейки знаци, за това, което виждат. И дали изобщо виждат нещо. Не можеше да отрече, че имат потенциал. Вълните на бъдещето направо струяха от някои от тях.
...
Когато последният ученик свърши и и подаде топката, професор Тонере отново се изправи. Оставаха броени минути до края на часа и тя побърза да им обяви задачата за следващия път, преди да са се разконцентрирали.
- Следващият път ще се запознаем с пророческите сънища. Искам да изберете един свой сън, който смятате за важен и интригуващ и да ми го разкажете писмено, като дадете своите тълкувания върху него. Следващият път ще ги обсъдим заедно. Довиждане, ученици.
Звънецът би и като пружинки децата скочиха и изхвърчаха от стаята. Сарафина се върна зад катедрата си и се отпусна изтощена върху стола. Зарови лице в дланите си и поклати глава. Какво щеше да прави сега?

ПП: РП - минимум двайсет реда. Домашната работа също, като нея ми пращате по ЛС.

Тичах по стълбите към кулата по Пророкуване.
Както обикновено закъснявах. Рошава коса, раздърпана мантия, неподредени изпомачкани учебници в едната ръка. Общо взето изглеждах като чучело. Обърнах се към толкова познатата си дупка в тавана. Дръпнах я и от нея се показа стълбичката, която по-скоро не се показа, а направо си ме халоса по главата. Изругах тихо, без да ме чуват хората, които стояха горе и се покатерих тихо. Когато се изкачих се огледах и за моя голяяяма изненада часът все още не беше започнал. Отдъхнах си, като затворих отново след мен капака под краката ми, пооправих си малко русата коса и мантията, която бях обклякла просто ей така - за да не изляза по гащи. Да, определено мразех училищните мантии и винаги се опитвах да избягам оттях. Но пък сега в тази класна стая не бях единствената, която носеше училищната си униформа.
За мое щастие, професорката не ме забеляза. Тя удобно се беше настанила на кресолото си и гледаше в очакване учениците си, които като пънове стояха пред нея. Огледах се смутено, като забелязах, че точно на земята трябваше да седнем и за това се приближих към останалите и тупнах на земята.
- Точно така. - отбляза преподавателката и останалите ми съкурсници се натъркаляха около мен. Скръстих краката си, както се казва по турси и захвърлих учебника си на земята. Да, представете си, имах учебник! Не можех да се ооплача от Пророкуването. Това беше един от любимите ми предмети. Много от учениците в Хогуортс не го харесваха, не разбирах защо. Това, да можеш да предскажеш нещо, което предстои да се случи си беше направо разбиващо! За това по този предмет дори и учебници си бях купила, че и слушах в тях. Преподавателката започна да задава няколко въпроса, но бях изпреварена от няколко вдигнати преди мен ръце, които оставих да се изкажат. Определено не правех така, но сега бях в добро настроение.
Погледнах двата огромни прозореца в дъното на стаята. Навън времето беше както обиновено. Сняг, сняг, сняг, още сняг и още мнооого сняг. Той не се ли топеше, за Бога?! Всичко наоколо беше покрито в красива, бяла нежна пелена. Забранената гора беше потънала в покой и не изглеждаше чак толкова зловеща, когато листата на вековните дървета бяха окапали и за сметка на тях се беше появил този пухкав снежец по върховете им. Езерото, естествено беше замръзнало и то също беше покрито от сняг. Общо казано, всичко наоколо беше в бяло.
Тръснах глава нервно, когато осъзнах, че професор Тонере беше възложила малка практическа задача. Трябваше всички да вземем кристалната топка, която подаде на едно момиче пред мен, и да се вгледаме дълбоко в нея. Да споделиме на останалите какво сме видяли вътре. Усмихнах се блажено, защото предполагах, че ще се справя и след като изчаках русолявото момиче да свърши, поех кристалното кълбо от ръцете й. То мигновено натежа, но го стиснах здраво с лявата си ръка, сложих един кичур коса зад ухото си и погледнах хубаво в кристала. В началото виждах красивото си отражение, естествено. Косата ми беше малко чорлава, но някак си стоеше супер сладко. Тръснах глава. Осъзнах се какво трябаше да правя, а то определено не беше това да се оглеждам. Взрях се в топката. Съсредоточих се и вътре в средата му, като на филм, започнаха да се появяват различни кадри - отначало бях заобиколена от толкова много приятели, с които се смеехме пред камината в общата стая на Слидерин; след това изведнъж бях в Москва при родителите си, с които си прекарвах също толкова добре и най-накрая... зърнах само един черен, като катран ковчег, легнал върху бялата снежна пелена. Мястото, на което се намираше той не ми беше познато, имаше много дървета, които като че ли нямаха край. Не беше нужно да съм пророчка, за да разбера, че ковчега не е добър знак. Този образ се заби в съзнанието ми. Толкова се бях съсредоточила, че избутах стреснато кълбото и то издрънча приглушено на килима. Вгледах се в една точка, без да казвам нищо.
- Госпожице Владимировна? - обади се гласът на професор Тонере. - Добре ли сте? - питаше ме тя.
- Аз... - промълвих съсредоточено. Грабнах учебника си и се изправих рязко. - Трябва да... вървя. - измърморих отнесено, все едно държана под хипноза. Дори не знаех дали преподавателката ме беше чула, исках само изляза от тази стая.
Промъкнах се през капака на пода и се свих на кълбо в първия тъмен и самотен ъгъл, който намерих...