"Ла Бел Фий" (така де - къщата на Ониксия)

Ониксия лежеше на леглото и гледаше тавана. Размишляваше.
Мислеше за всички тези години, които беше прекарала в кръстосване на коридорите на училището. Тя знаеше, едва ли не всеки ъгъл, всяко кътче на този замък. Но й беше писнало винаги да е черната овца, винаги да е палавницата и никой да не знае нищо друго за нея освен това. Трябваше сериозно да направи нещо. Нуждаеше се от промяна, нуждаеше се да излезе от образа на "пакостницата".
"Тази година ще е различно. Обещавам."
- Което ми напомня, че трябва да си приготвя багажа и да ида на разходка до Диагон-Али. Лошо е да те мързи. - въздъхна тя.
Продължи да лежи и да се наслаждава на моментната ленива обстановка. Само като си помислеше, че скоро отново идва онова трескаво приготовление, онова трескаво учене.
В този момент я бодна лека тръпка на носталгия. Разменянето на най-новите клюкини в общата стая, голямото ядене в Голямата зала и разните случки по коридорите...
Още една въздишка се отрони от устните й. Наистина имаше много работа за вършене през тази учебна година...

Оникс седеше по турски на червеникаво-розовия диван и пиеше горещ шоколад. Беше облечена с мъхестото тюркоазено синьо горнище на пижамата си и едни сиви широки панталони. Снегът навън се сипеше на едри парцали и създаваше една уютна картина...
"Но все ще има нещо, което да я наруши нали мила Ониксия." изрече едно тихичко гласче в главата й.
"Естествено. Винаги ще се намери какво да развали забавлението..."
Една неприятна мисъл не й даваше мира напоследък. Неприятна, защото кой ще се чувства добре да излезе в тази зима навън. Още повече, че й се налагаше да ходи до Диагон-Али, а там винаги бе претъпкано с хора, и естествено винаги всичко ставаше бавно.
Ониксия с досада отмести поглед от прозореца и остави чашата на дървената масичка. И как сега да не те е жал да спреш да съзерцаваш тази прекрасна снежна картина и да тръгнеш из пренаселените улици.
"Ако имаше как някой да отиде там вместо мен и да ги вземе за мен...Но пък нека да го погледнем от добрата страна. После ще мина през пощата и ще пусна една сова до брат ми."

Ониксия оглеждаше стаята, докосваше леко пръстите си и ги сваляше един по един.
- Чадър, чанта и аз. Чадър, чанта и аз... Мисля, че съм готова. - вдигна глава и тържествено обяви момичето.
Имаше някакви си два дена до започването на учебната година и Ониксия Фарел беше в трескаво очакване.
Сега, когато беше шести курс й се откриваха много възможности. Не беше успяла да стане префект миналата година, но и без това какъв префект щеше да е - префекта, който е вписан в регистъра за най-пакостливи ученици. Пък и тази година можеха да се проведат изпитите за магипортиране, което щеше да бъде доста интересно и предизвикателно начинание за нея.
И не на последно място щеше да види старата си дружка и често придружителка в щуротиите - Пърл. Липсваше й тази луда глава. Липсваха й щурите й идеи и дори натякването й понякога.
- Е, да не потъваме в спомени, а да тръгвам. - промърмори Оникс.
Тя дръпна сините си куфари и взе ключовете от закачалката.
- Довиждане дом, сладък дом. Ще се видим...когато се видим.
Фар затвори вратата със замах.