Черното езеро

Мишел ме попита на колко съм години и дали съм от "Грифиндор", което означаваше, че още не беше запомнила домовете. Разбора се, не всички като мен бяха учили цветовете на домовете предварително... Това беше задължително, според родителите ми, за да разпознавам съучениците си само по мантиите. Така си и беше.
- Да, "Грифиндор", четвърти курс, което би трябвало да отговаря на въпроса ти за годините. Червените са "Грифиндор", сините "Рейвънклоу", зелените "Слидерин", а за "Хафълпаф" мисля, че вече си наясно с цвета им. - Замълчах за секунда две. - Да ти покажа ли как да се прибереш в замъка?

- Студено ли? Щом казваш, макар че аз не го усещам. - По жестикулирането на Мишел се разбираше, че наистина й е студено, затова побързах към замъка, като на всеки няколко крачки се обръщах назад, за да видя дали ме следва. Нямаше да се учудя, ако се беше изгубила отново. Навън беше тъмно, но това в никакъв случай не ми повлия да намеря пътя обратно, отне ми само няколко незначителни минути. - Е, стигнахме. - Казах, коато стигнахме до мястото, където трябваше да се разделим, общите ни стаи бяха в две съвсем различни посоки. - Надявам се, да не се изгубиш по пътя към общата стая, защото тогава и аз няма дам ога да ти помогна. - Казах и се засмях. - Довиждане, Мишел, беше ми приятно. - Усмихнах се и се отправих към общата стая на "Грифиндор".

След закъснението си в първия ден и час по Билкология и хилядите и извинения , момичето реши да се разходи около мистичното черно езеро. Беше красиво от една страна , но и зловещо от друга. В общи линии беше романтично , но точно сега Лин искаше само и единствено спокойствие. Беше заек както всички я наричаха , и сигурно поради това още не се беше запознала с никой до сега. Линз си беше притеснителна и леко стеснителна натура и това винаги и е пречело за нови запознанства .
Момичето вървеше покрай водата и леко я докосваше с пръстче. Усещането беше приятно и леко забавно.
Бяха разпределили Лин в дом "Хафълпаф" , но това не и пречеше. Явно старата оръфана но умна шапка беше решила , че има подходящи качества , за да отиде в този дом и момичето не се оплакваше. Друг беше въпроса , че се беше издънила още в началото.
В този момент нещо помръдна в храстите и прекъсна задълбоченият и размисъл върху собствената и особа.
Линз стисна пръчката по-силно и едвам се сдържа да не се разкрещи и побятне , но се овладя и само попита:
-Кой е там?
Но плахото и глъсче вероятно не се беше чуло , защото отговор не се получи. Линзи вече я болеше ръката да стиска със всичка сила пръчката , когато се сети , ме тя не знае почти никакви магии и се стресна още повече.
Но най-неочаквано от храстите излезе някакво момиче и Лин се отпусна. Тогава...

- Здравей Селена- вече видимо се успокои Лин и добави:- Аз съм Линда , но можеш за ми викаш Лин или Линзи или както си решиш- енергично добави Лин , и осъзна , че е прекалено въодушевена и се опита да го прикрие.
Линз огледа момичето , докато чакаше реакцията и.
Беше красива и слаба , с кестенява коса и леко синкави очи. Момичето беше симпатично , и определено не беше заек
Сигурно и тя беше решила да се усамоти , но беше видяла естествено Лин , която винаги се оказва на неподходящото място в неподходящия момент и винаги , абсолютно винаги ако има опастност тя ще попадне на нея. Лин е магнит за неприятности. Ако тя не ги търси , те я намират. А пък когато има предмет в ръцете си , хората около нея винаги страдат. Беше толкова непохватна , че и на равна повърхност няма да може да ходи правилно...А стане ли въпрос за тичане...Спъва всичко по пътя си

- Оо ами да , харесва ми но е малко трудно да се свикне. Ново е за мен- отвърна Лин на първия въпрос
-И в "Хафълпаф"- усмихна се момичето. и попита:- А ти ? - попита все така отпусната вече Лин и се загледа във водата
Седна на земята със скръстени крака и се засмя като видя изражението на Сел . Линз беше изстреляла всички въпроси и отговори на едно. Но все някой щеше да и свикне , на странния характер и бързото говорене ,и непохватността ,и привличането на неприятности , и т.н . Много недостатъци имаше младата девойка , но се опитваше да ги игнорира с усмивка и добро отношение към хората , а не като някоя снобка:
"Аз най-красивата"
Момичето изобщо не се мислеше за красива , но поне имаше хубава усмивка...или поне така са и казвали...

Премеждията,през който премина докато пристигне за часът по ЗСЧИ,както и притесението от факта,че може би ще получи наказание,докараха Джон до стресово състояние и за да се успокои малко,реши да се поразходи навън,сред чиситя въздух и красивата природата.Характерът му беше такъв,че не понася много на драматични събития,а това което стана хем беше смешно,хем беше трагично и не мошеше да прикрие скъсаното си бельо.Наистинаизглеждаше нелепо,още повече че и самите му панталони бяха съдрани и леко скъсани и му даваха вид на обедняло момче от сиропиталището.
Не беше запознат с разположението на местата край Хогуортс,но имаше едно наум и реши да се презастрахова ако случайно се изгуби.
Момчето внимаваше къде върви,гледаше да запомни пътя и скоро набилжи черното езеро,ъкдето по-големите ууници след тежки изпити идваха тук и се отдаваха на почивка.
Забеляза фигурите на две деца,но беше дале чи не можеше да ги различи,така че бавно се насочи към тях и се надяваше,че това ще бъдат първите приятели с който ще се сдобие.

Ем реши да потренира отново кактусчето си, затова излезе от препълнената Грифиндорска обща стая и се насочи към Черното езеро. Този път момичето реши да отиде там, защото преди не беше ходила там, а беше чувала, че е приказно красиво, дори и през зимата. Червенокоската се запъти към Дъбовата врата и след десетина-петнайсет минути беше вече навън, а след още толкова - до заснежените води на Черното езеро...ох как зловещо звучи.
Линч се настани на снега, пухкав и мек, и откри Кактуса тарикатус, който беше покрила, за да не му е студено.
-- Хей, как си? Студено ли ти беше? - попита загрижена Ем Кейти и погледна кактусчето - Ще потренираме ли? - попита момичео, а кактуса кимна - Добре, хайде. Ще направиш ли така, че да изцапаш мантията на някой в часа? Хайде да пробваме на снега - предложи Ема, при което кактуса се обърна и изстреля онзи неприятен секрет, за който бе прочела в учебника - Браво! Точно така. А сега... - почуди се грифиндорката - ще направиш ли надпис "загубеняк" - попита малката, а кактуса сякаш изфръкна от ръцете й и изписа думата -Браво! Чудесно! Е, май няма какво да те тренирам повече, нали? - по-скоро каза, а не попита синеоката.
Линч уви Кактусчето тарикатусче и стана, изтръсвайки снега от себе си и се насочи към Общата стая, а след това и към Голямата зала.

След като подремнах малко в стаята си,реших да изляза малко на чист въздух,тъй като още не беше късно.Навън вече бе мрачно и като отворих прозореца да проверя времето-сняг се беше изсипал навсякъде,но нямаше вятър.Облякох си палтенцето над джинските и блузата,сложих шапката,шала и ръкавиците и смело се впуснах навън.Коридорите бяха студени,тук там осветявани от някоя факла...
Снегът не бе много дълбок и лесно си проправих път към езерото.Ледена покривка го бе обгърнало...не се чуваше ни звук,ни стон покрай мен.С замах на пръчката си почистих пейката и пространстовото пред нея от снега и влагата и удобно се настаних.Началото на годината определено ми бе тежка,с толкова много уроци и проверяване на домашни...но си знаех че ще е така и нямаше да се откажа.Тъкмо когато се убедих в правотата си и си казах твърдо "Давай само така момиче,никой няма да ти помага в този живот,трябва сама да си помогнеш",и чух някакво раздвижване покрай себе си.Бе тъмно,но различих качулата фигура,която бе...

Сарафина отвори със замах огромния дървен куфар - дори не си беше направила труда да си разопакова багажа все още. Естествено, вътре цареше непоправим хаос, но бъркотията отдавна не я впечатляваше вече, беше си свикнала. Нежните и пръсти разровиха купчините дрехи, докато не напипаха познатата мека материя. Лорилай се изправи, издърпвайки дрехата от куфара и светкавично наметна кървавочервеното наметало върху раменете си. После с плавна, но бърза крачка излетя навън. От време на време, докато се движеше из коридорите спираше объркано - чувстваше се като ученичка, как беше възможно да се губи по коридорите на училището, в което преподава? Усмихна се доволно когато високатадървена порта се изпречи пред нея и от тънкия процеп между леко открехнатите крила я лъхна леденостуден въздух. Тя наметна качулката върху гаравновочерните си коси и вратата се леко скърцане се отвори пред нея.
Твърдият сняг хрущеше под черните и ботуши, а топлият и дъх излизаше на струйки пара от устата и. Нямаше основателна причина за тази своя лунна разходка, но спарващата топлина на замъка беше започнала да я задушава. Е, можеше да слезе в подземията щом толкова я притесняваше жегата, но там беше мрачно и влажно. А тя имаше нужда от чист възух. Вече седмица от главата и не излизаха кривите черни буквички, надраскани на бързо върху вече използвания пергамент, които Ермоса и беше донесла. Виждаше ги всеки път като затвори очи или пък има глупостта да зъдржи погледа си прекалено дълго на едно място. Тогава всичко се размиваше и думите отново почваха да кънтят в ушите и с неговия ангелски глас. Но от Хогуортс тя не можеше да направи нищо, не можеше и да замине. Поне не засега. Оттогава не беше получавала нови вести, но последните все така продлжаваха да я притесняват.
Краката и криволичеха безцелно из двора, докато тя се чудеше къде и се ходи в този момент. Не, не Хогсмийд. Трябваше и нещо тъмно, черно, по-черно то мислите в главата и за да може да ги компенсира. Вдигна поглед към вековните дървета на Забранената гора и веднага я отписа. Никога не беше спряла да се страхува от това място, дори и сега, когато вече не беше малко дете. А и имаше основания да се страхува.
Огромната призрачнобяла луна се отразяваше точно в центъра на черното езеро. Сарафина го наблюдаваше, облегнала се уморено на едно дърво, скрита в сенките му. Изведнъж жената, застанала на брега се обърна рязко към нея. Тя беше далече и лунната светлина не беше достатъчна за да освети напълно лицето и, но въпреки че не видя изражението и, Сара все пак разпозна чертите.
- Добър вечер, професър Беласивна - усмихна и се тя и излезе от тъмните сенки. Луната блесна върху червеното наметало. Преподавателката по Пророкуване свали качулката, разпускайки косата си. - И вас ли ви умори шума и топлината на замъка?

- Добър вечер, професор Беласивна.-чух зад мен.Много познат глас...вгледах се по-внимателно в жената и точно тогава лунната светлина освети лицето й.Тя вече бе свалила качулката си и разпознах тези черти.Това бе професор Серафина Тонере,преподавателката по Пророкуване.
-Добър вечер,професор Тонере.-казах и се усмихнах.Изправих се и направих няколко крачки,като изчаках и тя да се приближи.След като бяхме една до друга вече се здрависахме.
-Шума и топлината в замъка са много омайващи,но да речем че от както съм пристигнала в замъка не съм излизала много...затова реших да си направя разходка до доброто,старо езеро.А вие?-попитах на свой ред и отново се усмихнах.Жената имаше прекрасна черна коса.-Знаете ли,много харесвам Пророкуването,даже в началото бях назначена за вашия предмет,но после ми предложиха пост като учител по История на Магията и приех.Тя е точна наука с точни дати и събития,а с Пророкуването нещата не винаги вървят добре...-малко се опетлах,но Сарафина разбра и кимна.Усмихнах се.Увих шала малко по-плътно към врата си и изчаках отговор.

Досега не беше общувала кой знае колко с останалите преподаватели в училището. Всъщност, не беше общувала с никой от училището с изключение на един-двама, с които се беше срещнала на празненството за откриване на годината. Запазила голяма част от детското си виждане за нещата, все още не можеше напълно да се възприеме напълно като учител, поради което не можеше да възприеме и останалите учители като "свои хора", с които трябмаше да е напълно нормално да общува. Не си беше правила труда да опознава и оценява никого от тях. Ето защо остана искрено учудена от начинът, по който милият характер на другата преподавателка толкова и хареса.
- Точността никога не е била от силните ми страни - рече Сарафина двусмислено. Не говореше само за прословутата си склонност да закъснява, в действителност никога не беше харесвала особено числата и точностите, винаги я бяха влечали относителностите, нещата с много страни и точки, като Ясновидството или пък другото и любима занимание (Ясновидството беше по-точно работа в момента) - Литературата.
- Обичам да бъда изненадвана. Също така обаче страшно много обичам и да съм права - ето защо независимо дали пророчествата ми са верни или не, аз винаги съм доволна - излишно беше да се хвали, като добави, че беше рядкост пророчествата и да не са верни, не това искаше да обясни тя.
Опитваше се да задържи вниманието си върху разговора с жената, но вниманието нещо и избягваше. Дори не се насочваше кам нещо конкретно, просто мисълта и се разбъркваше, като извикваше в съзнанието и някакви картини, после изваднъж отново се разклащаше. Опита се поне погледа си да задържи на едно място. Чувстваше се сякаш беще болна. Призрачно-сините и очи се впериха в лунната пътека, образувала се по продължение на езерото е леко подскачащите вълнички. Всичко беше тихо, спокойно, дори вятър нямаше. Скоро тишината започна сякаш да притиска ушите и и стана по-непоносима и от глъчката в замъка. Трябваше отново да се съсредоточи върху преподавателката до себе си.
- Майла, защо реши да бъдеш преподавател?
Често тя сама се питаше това. И отговорът винаги се въртеше около желанието и отново да бъде част от любимото си училище, макар и не като ученичка.

Всичко продължаваше да тъне в тъмнина и тишина.За момент се съсредочих върху стъпките,които бях оставила върху снега при идването си тук.
-Сигурно искам да съм преподавател,защото обичам Хогуортс.Не бих искала да го напусна.-казах го направо,без недомлъвки.-Имам голяма обич към замъка,повечето хора не биха ме разбрали....-и се почувствах зле.Зави ми се свят.Видението ми се прояви внезапно и избедня.Ето че пак се задаваха проблемите и неприятностите към мен,но не можех да видя точно какво щеше да стане...и точно тогава-яркалилава светлина от магия излезе измежду дърветата и ме прониза право в гърдите-явно бе вкочанясваща магия,не можех да помръдна и се свлякох назад.Търсех с очи,но не можех да видя какво става,и тогава до мен видях качулата фигура и започнаха да викат магии той срещу Сарафина,какво ставаше,исках да извикам,да разваля магията,но стоях неподвижна,ужасена...смърожаден?...

- Майла! - гласът и разкъса ледения въздух секунди след свистенето на лилавия лъч, забил се в гърдите на жената. Пръчката на Сарафина се завъртя автоматично и ума и занарежда защитни заклинания. Сините и очи с ужас наблюдаваха как тялото на другата преподавателка бавно се свлича на студената зема, но точно преди тя окончателно да падне, се извърнаха и потърсиха източники на безспирните заклинания, хвърляни по нея. Лявата и ръка не спираше да замахва, докато устните и шепнеха магии. Светкавично приклекна до вкочаненото тяло на професорката, но точно преди да изрече магията, зелена лъч изсвистя покрай ухото и и тя усети как защитата и пада. Тя запрати гневно един червен лъч към сянката на дърветата, където се мяркаше качулата фигура.
Устните и шепнеха трескаво, а от пръчката и хвърчаха искри. Когато успя да си осигури поне минута спокойствие, че няма да бъде застигната от магия, Сарафина най-накрая успя да насочи контрапроклятието към Беласивна. Очите на жената примигаха няколко пъти и после тя автоматично се изправи, включвайки се към опитите на Сарафина да прогонят нападателите. С всяко следващо заклинание двета настъпваха все по-напред и по-напред, приближавайки се бавно към тъмните сенки на гората, където сребристите лъчи на призрачната луна не успяваха да си пробият път. Цветните лъчи летяха един след друг от двете пръчки, докато жените изричаха магия след магия. Щяха да се справят, въпреки че Лорелай беше готова всеки момент да прати покровителя си за помощ.
Изведнъж Сара отскочи назад, придърпвайки и Майла със себе си зад едно огромно вековно дърво.
- Добре ли си? - попита я тя задъхано. Другата учителка кимна кратко.
- Какво става? Смъртожадни? Какво правят тук, как се влезли в замъка? И защо ни нападат?
От устата и се изстреляха първите най-наложителни въпроси, които изскочиха в мозъка и, но това не беше единвственото, което не разбираше. Тя отчаяно търсеше отговора в очите на преподавателката, въпреки че се съмняваше, че ще успее да го открие.
Чу как снегът хрущи под приближаващи се стъпки. Какво искаха тези от тях? Двете се върнаха на "бойното поле" с нов залп от заклинания, запратен към високите тъмни фигури.